събота, 29 декември 2007 г.



Затуй ли, че копнях по небесата,
да литна в тях с крилата на орел,
животът моите крила отнел
и ги сменил със две нозе сакати?

Или, че жаден исках да изпия
и слънцето, и тоя цъфнал ден,
по бузите ми две сълзи се вият
и устните ми парват с дъх солен?

Дали, че търсих път сред океани
към хиляди невидени неща,
аз днеска виждам толкоз от света
в прозореца ми колкото е сбрано?

Затуй ли, че без радости живея,
живота радостен обичам аз?
И толкоз ми се иска да попея -
дали затуй, че нямам глас?

/Дамян Дамянов/

четвъртък, 27 декември 2007 г.

ВРЕМЕ

Текат минути, часове и дни
В безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
Ти блъскаш свойте мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
Когато по пътеки осветени,
От блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
Ще спреш за миг внезапно покосен
От мисъл: Младостта е изживяна
И как ли ще признаеш ужасен
Пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
Денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
Със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст. Много скоро
Е може би и онзи страшен ден,
Когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
Загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
Ще търсиш, но във тебе като рана
Ще пари мисълта, че две неща
Не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
И времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
А имах толкова много да ви кажа.
КОМПЮТРИ - Венета Мандева

Пред себе си да бъдем откровени -
не се крепим на мускули и вени.
Подгонен вечно - да не закъснява,
от мозъка си искаме да дава -
решения сигнали и отчети,
конкретна цел, която да ни свети,
усмивка иронична за врага ни,
зализване на собствените рани.
От мозъка се иска да пресмята
храната в стола, дрехи за децата,
разчет за уж свободното ни време,
за кухнята какво перде да вземем,
заплатата, играта ни на тото...
но не доброто, даже не и злото.
Отлагаме приятелската среща
и с любовта разминахме се нещо.
Сърцето ли? Сърцето и душата?
О, те са старомодни, те са вятър!
Пресмятани, превърнати в компютри,
какво ще правим, ала само утре.
И хоризонта, бсе едно го няма,
мечтата липсва, малка и голяма,
за лятната ваканция играта
остана вече само на децата
и те еднички имат малко право
безцелно да потичат, ала здраво.
Но мускулите - те си отмъщават
и някой ден сред път ни изоставят.
Включително и мускулът сърдечен -
дори забравен - няма да е вечен.
И нещо стисва гърлото ни в клещи,
души ни нещо и клокочи нещо.
Инсулт ли казваш, и инфаркт ли - вятър!
Обидена напуска ни душата.

петък, 21 декември 2007 г.

Аз те попитах

Аз те попитах за какво мислиш, а ти ми каза:
"Не зная. Вятърът отвява мислите ми като калинки."
Тогава аз вдигнах ръка, хванах една мисъл
и я затворих в шепата си като в кибритена кутийка.
Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:
"Не искам да си отиваш!"
Усмихни се. Какво, че си отивам.
На далечен път заминават жерави, но се връщат.
над червените къщи изчезва слънцето, но и то се връща.
И влаковете се завръщат, нали? И хората.
Какво са разстоянията метър и километри.
Има очи, които виждат през високите планини.
Има мисли, които летят над безкрайните равнини.
Усмихни се. Има хора, които никога не се разделят.


Ето едно, малко неизвестно, може би от първите стихотворения на Недялко Йорданов.

неделя, 16 декември 2007 г.

Ти в душата ми вече не си.
Не търси за милувка лицето!
Не търси!
- Аз не търся, търсят ръцете!

- Да, разбирам как много боли.
Но недей, не моли празнотата!
Не моли!
- Аз не моля, молят устата.

- И не чакай със жадни очи!
И не питай за мене, не питай!
Не плачи!
- Аз ли плача? Плачат очите.
"Следил съм как изгряващите дни
ласкаят с царствен поглед планините.
След туй докосват с устни равнините
и позлатяват бледите мълни.
Но често позволяват небесата
на низшите мъгли да ги осеят
и те до здрач под слънцето вилнеят,
лишавайки от светлина земята.
И мойто слънце грейна тъй за час
е то над мен запали утрин ясна.
Но легна нисък облак между нас
и гордата му светлина угасна

Това не ме изпълва със презрения.
Дори слънцата имат и падения."

Шекспир
Блага Димитрова

ДЕНОНОЩИЕ

На разсъмване, щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.
И през целия ден, вероломна,
тя където отида, ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.
А когато нощта е надвисла
всяка болка във сън да обсеби,
аз не мога да спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе.
НАЙ-ВИСШЕТО ТВОРЕНИЕ НА ПРИРОДАТА
(немска приказка)

Сънува Маймуната,че ще става човек и както е редно,кани животните на прощална вечеря.Повеселили се те и дошло време за раздяла.Приближила се Овцата и рекла:
-Когато станеш човек,бъди добродушна и покорна.Всички ще те обичат.
-Глупости!-прекъснала я Лисицата.-Бъди хитра и лукава.Скривай това,което мислиш.
-Труди се ден след ден-посъветвал я Волът.-Работи усърдно,безропотно,радвай се на добре свършената работа.Най-уважаваните хора са тези,които са търпеливи.
-Мрази всичко и всички-изсъскала Змията.-Нека сърцето ти стане каменно.Хората са във вечна вражда помежду си.
-Старай се да бъдеш красива-развял дългата си опашка Паунът.
-Бъди нахална-казало Магарето.-Колкото по-голям инат имаш,толкова повече ще успееш.
-Нападай открито и не се страхувай-изръмжал Лъвът.-Светът принадлежи на силните.Разкъсвай,за да не бъдеш разкъсана.
Един след друг се приближили Конят,Вълкът,Орелът,Гъската,Еленът,Тигърът.....
На сутринта Маймуната отишла да се измие на поточето.Тя се навела над него и от водата я погледнала глупавата Овца!Плиснала шепа вода Маймуната на лицето си.Появила се хитрата физиономия на Лисицата.И на всяка нова шепа вода образите се сменяли.От поточето я гледали ту сластолюбивата и мързелива Котка,ту подлата и страхлива Хиена...Маймуната се ужасила,че ще бъде всичко това.Тогава се събудила.Разтъркала очи и кошмарите отминали.
-Колко е хубаво,че не съм човек!-казала си тя и заподскачала безгрижно в гората от клон на клон.

ПОУКА:Цялата приказка е една поука.Човекът е не само най-висшето творение на природата,но и най- ужасното....

събота, 15 декември 2007 г.

Павел Матев
ПРИЗНАНИЕ

Тя се мярна някак изведнъж
и с очи лазурни ме погледна.
Може би от есенния дъжд
беше понаведена и бледна.

Може би. Но аз за миг разбрах,
че това е среща не случайна.
Хората закриват своя грях
и не изповядват всички тайни.

Не отминах. Спрях се и узнах
как блести и под дъжда лазура.
То бе малък и невинен грях.
Есен е. И не очаквай буря.
НЯКЪДЕ ЩЕ ТЕ ПРЕГЪРНА

АКО ТРЯБВА ДА ИЗБИРАМ
СТО ГОДИНИ САМОТА
ЛЕТЕН СТУД, ГОРЕЩА ЗИМА
ИЛИ ОСТРАВ БЕЗ ВОДА

ВЕРОЯТНО ПАК ЩЕ ТРЪГНА
КАТО ЛОДКА БЕЗ ГРЕБЛА
НЯКЪЩЕ ЩЕ ТЕ ПРЕГЪРНА
АКО ТИ СИ ТАМ САМА

НЯКЪДЕ ЩЕ ТЕ ПРЕГЪРНА
ПО ГОЛЯМАТА ЗЕМЯ
ВРЕМЕНО НАЗАД ЩЕ ВЪРНА
ИЛИ ЩЕ СЕ ПРЕРОДЯ

АКО РИБКИТЕ МЕ МРАЗЯТ
И МЕ ГОНЯТ КЪМ БРЕГА
АКО ОБЛАЦИ МЕ ГАЗЯТ
ПЪТ ДА НЯМАМ КЪМ ВЪРХА

ВЕРОЯТНО ПАК ЩЕ ТРЪГНА
КАТО ПТИЦА БЕЗ КРИЛА
НЯКЪЩЕ ЩЕ ТЕ ПРЕГЪРНА
АКО ТИ СИ ТАМ САМ

ВЕРОЯТНОСТИТЕ - МНОГО
ИСТИНАТА Е ЕДНА
НЯКЪДЕ ЩЕ ТЕ ПРЕГЪРНА
ДАЖЕ И НАКРАЙ СВЕТА
ДАЛЕЧЕ СИ ОТ МЕН

ЦЕЛУВКИТЕ ТИ МАЛКО ЗАКЪСНЯХА
РАЗЛИЧНО Е. НАВЪН Е СВЕТЪЛ ДЕН
И ДУМИТЕ ТИ СЯКАШ МЕ РАЗСМЯХА
ДАЛЕЧЕ СИ, ДАЛЕЧЕ СИ ОТ МЕН

ОБЛИЧАМ СЕ, НЕДЕЙ, ЧЕ ЗЪКЪСНЯВАМ
НЕ МЕ НАРИЧАЙ СЛАБ И УМОРЕН
ОТ ТУК НАТАТЪК САМ ЩЕ ПОБЕЖДАВАМ
ДАЛЕЧЕ СИ, ДАЛЕЧЕ СИ ОТ МЕН

ДАЛЕЧЕ СИ, ДАЛЕЧЕ СИ ГОСПОЖО
УСЕЩАМ ТЕ КАГО КАМБАНЕН ЗВЪН
ОТЕКВА В МЕН, РЕАЛЕН И ВЪЗМОЖЕН
И ВСЕ ПАК СИ ДАЛЕЧНА КАТО СЪН...

ПРИЯТЕЛИ СМЕ, НЕ ЧЕ СЕ ПРОЩАВАМ
СЕГА СЪМ ТИХ И МАЛКО ПОДРЕДЕН
НО САМО ВЪВ ЕДНО НЕ СЕ СЪМНЯВАМ
ДАЛЕЧЕ СИ ДАЛЕЧЕ СИ ОТ МЕН...
ШЕГУВАШ ЛИ СЕ…


ШЕГУВАШ ЛИ СЕ, ТОЛКОВА Е КЪСНО
НАПРАВИ МИ ПОДАРЪК ЛЮБОВТА
ЕДВА УСПЯХ ОТ МЕН ДА Я ОТКЪСНА,
И ЕТО, ЧЕ СЕ ВРЪЩА БАВНО ТЯ

СТРАХУВАШ ЛИ СЕ… КОЛКО ВРЕМЕ МИНА..
ЗАЩО ЖИВЕЕМ ПРОСТО ЕЙ ТАКА
НАЛИ КОГАТО ЧУСТВАТА НЕ СТИГАТ
ЗАПОЧВАТ ДА СЕ СЛУЧВАТ ЧУДЕСА…

ЧУДЕСА СЕ СЛУЧВАТ И ПО ВСЯКО ВРЕМЕ
ПРЕГОРЕЛИ ЧУСТВА СЕ ИЗПЪЛВАТ С ЦВЯТ
А ОТ НАС СЕ ИСКА, ДЯВОЛ ДА ГО ВЗЕМЕ
ОТ МЕЧТИТЕ ДА СИ ПОСТРОИМЕ ГРАД

ЕЛА ДО МЕН, НАЛЕЙ СИ И ПРАЗНУВАЙ
ПОЧИВАЙ СИ НА МОИТЕ РАМЕНА..
ЗА ВЧЕРАШНОТО САМО НЕ ТЪГУВАЙ
НЕ ИСКАМ ДАЖЕ ДА ТЕ РАЗБЕРА.

ЧУДЕСА СЕ СЛУЧВАТ И ПО ВСЯКО ВРЕМЕ
ПРЕГОРЕЛИ ЧУСТВА ТЪРСЯТ СВЕТЛИНА
КЪСНО СНОЩИ В ТЪМНОТО СИ МИСЛЕХ
СИГУРНО СИ ПРАВ …ДО СУТРИНТА!

четвъртък, 13 декември 2007 г.





КОЛЕДЕН ПОДАРЪК - за всички посетители на блога ми....

вторник, 11 декември 2007 г.

Когато синът на американеца Хорас Джаксън Браун навършил 17 години и си стягал багажа за университета, бащата започнал да си записва съветите, които искал да даде на сина си. Искал да му предаде някои мъдрости, които да му служат като карта за ориентиране в живота. По-късно бащата събрал тези съвети в книгата си "Малки поуки за живота", продадена вече в няколко милиона екземпляра. От съдържащите се в нея 511 съвета, между които впрочем има доста спорни, банални или противоречиви, като "Свиркай си!", "Яж сливи!", "Не пуши!", "Пей под душа!", "Вземи си куче!" и др. подобни, тук са приведени следните 25 съвета...


1. Прави всеки ден на трима души комплимент.

2. Живей така, че представите на децата ти за справедливост, грижовност и честност да бъдат свързани с тебе.

3. Използувай остроумието си да забавляваш хората, не да ги оскърбяваш.

4. Не си губи времето да опровергаваш критиците си.

5. Никога не плащай преди работата да е свършена.

6. Връщай всичко, което си взел назаем.

7. Не напускай една работа преди да си си намерил друга.

8. Нека любопитството ти бъде вечно неудовлетворено. Постоянно питай: "Защо?"

9. Никога не се предавай. Чудеса стават всеки ден.

10. Бягай от съдебни процеси като от огън.

11. Бъди храбър. Ако не си, прави се на такъв - никой няма да забележи разликата.

12. Не позволявай да те виждат унил.

13. Много внимателно избирай партньора или партньорката си в живота. От този избор зависят 90 % от щастието или нещастието ти.

14. Не изгаряй мостовете си. С изненада ще установиш, че се налага да преминеш една и съща река много пъти.

15. Научи се да оказваш първа помощ.

16. Учи се да слушаш внимателно. Защото щастието често почуква съвсем тихо.

17. Не губи време, когато ти хрумне някоя добра идея. Възможно е и друг да се е сетил за това. Успехът спохожда този, който реагира пръв.

18. Не надценявай силите си да промениш другите.

19. Бъди по-вежлив, отколкото е необходимо.

20. Давай на хората втори шанс, но никога не им давай трети.

21. Стани един от най-положителните и щастливи хора, които познаваш.

22. Пробвай късмета си колкото се може по-често.

23. Определяй сам своето поведение. Не се оставяй други да го определят.

24. Никога не купувай скъпи вина, куфари или часовници.

25. Дай си време да помиришеш розите. Легни на гръб и погледай звездите.

Но обикновените хора рядко са получавали такива пространни и всеобхватни наставления от родителите си. Най-често те са получавали съвети само по конкретни поводи или по отделни въпроси.

В разказа на Любен Каравелов "Божко", написан преди около 150 години, бащата, пловдивчанин, отправя следните прощални думи към своя единствен син:

- Синко, аз нищо не мога да ти оставя в наследство, но умирам с радост, че мога да ти оставя добро и честно име. Не ще да те упрекнат с бащиното ти име. "На добрия син не трябва богатство - той сам печели; не трябва и на лошавият - той всичко прахосва!" - говорят старите. Това е тъй. Почитай старата си майка, бъди честен, милостив, не забравяй сиромасите, помагай им с каквото можеш, било с приказка, с дело или пари ... с каквото господ дал ... Моли се бог да даде на всеки толкова, колкото желаеш на себе си."

В книгата на Станислав Сивриев "Върти се, върти се", бащата, обикновен родопчанин, дава следните съвети на сина си:

"Не бъди много скромен. Направи нещо, та да ти се чуе името. Човек се хвали със скромност, когато няма с какво друго да се похвали.

Мъж, който не въди душманин, не е мъж.

С проста жена да не се захващаш - ще те изложи.

И с маскари да не сядаш на кафе - ще те оцапат.

И запомни - ръки правят, уста разваля!

Напред е страшно, назад - позорно. Дръж средата, но и там по-настрани от калабалъка"

В една руска приказка бащата дава на сина си следните наставления: гледай да си направиш по една къща във всяко село, да ходиш всеки ден с нови ботуши и всяка сутрин всички, които те видят, да те поздравяват. А когато синът се учудил как може да се постигне това, бащата пояснил: намери си по един приятел във всяко село; всяка вечер почиствай ботушите си така, че сутринта като ги обуеш, да изглеждат като нови; ставай рано и отивай пръв на работа - тогава всички, които пристигат след тебе, ще те поздравяват.

В книгата "Еманципантки" бащата дава следните съвети на Маджа - най-чистия, всеотдаен и привлекателен образ на девойка в книгата: "Трябва да бъдеш и малко егоист. Хората постъпват с всички така: взимат му парите, отнемат му времето, работата, хубостта, разума, сърцето, доброто име дори... Всичко - ако не го защити неговият собствен егоизъм. Затуй умереният егоизъм е сила чудодейна, стобор, който пази вишната от крадците. Не разрешавай да те изнудват и крадат. Отдавай сърцето си, но на добрите, и за да си им по-полезна, пази се от злите. Търси си приятели измежду ония хора, които имат повече работа, точно те са истински полезни..."

В спомените на банкера Буров се разказва за наставленията, които един баща, дребен банков чиновник, дава на дъщеря си Мария: "Бащата на Анибал му казал: "Сине мой, за да победиш враговете си, трябва да победиш първо злобата в сърцето си." Злобата разкъсва душата, опропастява сърцето, разбива съня и спокойствието. Обичай веселите хора, Мария, защото те са солта на земята. Природата е вложила в сърцето ти много обич, нежност и надежди - запази ги до старини. Злобните хора живеят зле. Злобата ражда отчаяние, а отчаянието - страдание. Създавай си добри навици. Навикът е една мъка, отвикът - две. Често съм се питал, Мария, каква ще станеш ти? Учителка, чиновничка или заключена птичка в кафез. Бягай от кафеза, момиче..."

В "Саламейският алкад" - пиеса от Педро Калдерон дьо ла Барка, бащата дава следните съвети на сина си, когото изпраща на служба в кралската гвардия /словоредът може да изглежда малко странен, тъй като в пиесата се говори в стихове/:

"Родът ти бащин не е знатен, но е от слънцето по чист. Това ти казвам, за да не унижаваш гордия си дух и храбростта си и, огорчен, да не престанеш да се стремиш със всички сили да станеш нещо по-голямо!

Бъди смирен и с разум ясен, защото, ако бъдеш скромен и с разум здрав, ти ще решаваш най-доброто. Така в забрава ще запратиш неща, които много пречки на горделивците създават!

Бъди учтив към всички хора, бъди ти щедър и забавен, защото тонът и парите приятелите ни създават!

Недей злослови за жените, защото почит заслужава дори най-простата жена - нали, най-после, те ни раждат!

Не почвай бой за всяко нещо. Че като гледам по селата мнозина хора да ни учат как да се бием, все си казвам: да имаше един учител, способен да ги обучава не как да мушкат и нападат, а за какво да се сражават, децата си му бихме дали!

И никога не обещавай, ако не можеш да изпълниш!

В играта винаги залагай според парите си. Тогава, ако пари случайно нямаш, поне честта си ще запазиш!"

В друга испанска пиеса - "Съмнителната истина" от Хуан Руис де Аларкон, бащата дава следните съвети на сина си - млад благородник:

"Играеш ли, не се увличай, тез две условия прилагай: големи суми не залагай, големи думи не изричай!

От средствата за откровения най-силно средство са парите. Пара парата побеждава, елмаз изглажда се с елмаз. Светът до днеска не познава човек, затуй че подарява, да са му счупили ръка!

Опитай всичко, всичко дай, преди със меч да се насочваш. Че лудост е с това да почваш, което трябва да е край!"

А приятелят на благородника му казва освен това: "И спазвай още тоз съвет: жената трябва да се иска, пара не трябва да се стиска!"

Понякога, за да се усвои по-добре поуката, бащата дава наставлението си чрез някакъв запомнящ се пример или гатанка.

Такъв е заветът на хан Кубрат. Той събрал синовете си край смъртния си одър, свързал няколко пръчки в сноп и им ги подал да опитат да ги счупят. И петимата му синове - от най-малкия до най-големия, се мъчили да счупят снопа пръчки, но не успели. Тогава ханът взел от тях снопа, развързал го и една по една, макар вече с отслабнали ръце, счупил пръчките.

- Така и вие бъдете винаги заедно. Докато сте заедно, никой няма да може да ви победи.Но ако се разделите и започнете да враждувате помежду си, даже слаб враг ще ви погуби!
Целувката на Юда

-Познаваш ли душата
на гнусният предател
на лицето с маска
наречена “приятел”?

Почувстваш ли в гърба си
на ножа острието
ще закрещиш в ума си:
О,не... Не е! Но ето...

Започва да те пари
и болката нараства,
но казваш си:-едва ли,
той само ме одраска.

И удар, втори,трети
понасяш ти, геройски,
а навик придобил е
“приятелят” юдейски.

Интригите забърква,
поднася ти отрова,
животът ти побърква,
но,ах... нали сме хора!

Посрещаш го с усмивка,
изпраща те с прегръдка –
целувката на Юда
на челото ти лъсва.

Но няма тук виновен.
На себе си сам враг си
предател щом греховен
обичаш като брат си.


Автор LYCKI

неделя, 9 декември 2007 г.

Разговор с моя син на 18-тия му рожден ден


Седни по-близо и не крий от мен

цигарата си с пръстите несръчни

Ти ставаш вече мъж от този ден

и моят път от твоя се отлъчва.

Знам, чакаш радост да ти подаря,

та леки да са първите ти крачки.

Не ще му кажеш днес „благодаря”.

Подаръкът сега не е играчка.

С какво да те зарадвам, сине мой?

И днес денят е труден като вчера.

Все още има в песните ни вой.

Все още във живота има черно.

Сирени още вият и смъртта

след самолетните ята се влачи.

Все още има гладни по света

и някъде сираци още плачат.

По пътищата злобата седи

и завистта във локвите се стича.

Разкаляната алчност още бди.

Пази се, сине, дяволски привлича.

Охолството ограбва мъдростта

и с подлости убива добрината.

Отровена, загива верността

към хората, създали топлината.

Не в пътя лек ще срещнеш радостта,

а в пътища, които сам изграждаш.

Знам, скъпа е на всеки младостта,

но щастието в болката се ражда.

Аз пътищата си преминах пеш –

все срещу ветровете, без да мигна.

Съдбата ми крещеше: „Ще се спреш”.

Помогнаха ми хората да стигна.

Недей гази в калта за „много хляб”.

Човек и с малък къшей се наяжда.

Недей да коленичиш като слаб

пред всяка локва в страшната си жажда.

Ще бъдеш, синко, истински щастлив,

когато спреш, задъхан от умора.

И бързай, вечно няма да си жив.

Животът се живее между хора.

Стани човек от огън и от плът.

Не стой, където въздухът те души.

От стъпките в неравния си път

сам ехото да можеш да послушаш.

До плач да стигнат мъжките очи,

дори сърцето младо да изстине,

върви така, че диря да личи,

по дирите ти други да преминат.

петък, 7 декември 2007 г.




ПРИЯТЕЛСТВОТО Е МАГИЯ...

сряда, 5 декември 2007 г.


Обява


Заменям една измислена радост

за две сълзи - ама съвсем истински.

И дом с едно уютно мълчание

за едничък тавански писък.

Заменям на Варна мекия климат

за топла дума - на двата полюса.

И още - едно есенно имане,

за едно нямане - пролетно!

Заменям едно породисто куче

за един верен, бездомен пес...

Заменям насилено благополучие

за една нещастна любов днес!
Когато някога ти имаш нужда
Да чуеш птиците над приказна лагуна
Но чувстваш че на себе си си чужда
Ела при мен и аз ще те целуна

Когато някога не виждаш смисъл
А твоите очи са с сълзи пълни
Но всеки е във себе си залисан
Ела при мен и аз ще те прегърна

Когато някога денят ти сив е
И на бездънна пропаст твойта нощ прилича
А ти от малко само обич имаш нужда
Ела при мен и аз ще те обичам

А после, някой ден когато
Погледнеш ти на мен по начин нов
Тогава - просто заключи вратата
А аз? - И за това ще съм готов

Ще си замина някъде далече
Ще те обича вече някой друг
Не ще си спомняш ти за мене вече
И ще забравиш туй,че била си тук

И само някога ще виждаш във съня си
Как някой тихо в твойта стая влиза
Не се сърди - аз просто искам да те видя
Да те целуна, после мълком ще си ида.

А ако някога отново имаш нужда
Да чуеш птиците над приказна лагуна
Но чувстваш че за другите си чужда...
Ела при мен и аз ще те целуна...
Не страдам,че те няма,
а че стените викат.
Ударени камбани без да ги чуе никой.

От твоя глас не страдам,
от думи премълчани,защото всяка радост
заменям с много рани.

И радвам се че дишаш,
но без да знам къде си?
По въздуха ти пиша
до твойта неизвестност!

Живея с тази лудост,
с която те обичам.
Не ме е страх от удар
страх ме е от самота.

И радвам се че дишаш,
но без да знам къде си?
По въздуха ти пиша
до твойта неизвестност!
Бягай! Бягай от мене, спаси се!
И от себе си, мене спаси!
Угаси тази лумнала мисъл!
Мойта лудост по теб, угаси!
Тя е страшна, безумна, нелепа.
И тъй, както в най-сладката жар днес ни топли,
тя утре на пепел ще ни стори във своя пожар!
Казвам бягай, а всъщност протягам две ръце -
остани в моя ден!
Как от себе си сам да избягам?!!
Ти си цялата, цялата в мен!

*********
Изтрих те с двойна гума от сърцето си,
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията, там дето ти
оставила бе, нещо страшно тежко!
През дупката днес духа само вятърът...
да, вятърът на зла обида духа...
а колко ли е скъсана душата ти?!!
Изтрила толкоз образи -
тя куха, навярно зее някъде дълбоко в теб!
Ако изобщо още съществува!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме!
Със теб мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в мойте нощи,
но ти си само на мечтата дрехата,
а със самата нея, нищо общо!
Изтрих те от душата си, завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ - мечтата, жива, неизстинала -
остава да върви пред мен
до гроба!

Дямян Дамянов
Обичам те...

Обичам те. Надявам се, ти - мене.
Но - вжеглени във общия хомот,
да си го кажем просто няма време...
...И си отива нашият живот.
Във делници, в неща и грижи сиви,
във прози, в труд, и грапав, и суров,
безмислен, смислен - просто си отива.
Във всичко друго, само не в любов.
Между две скуки, между два етажа...
И ако някога се изтърва
"обичам те" срамливо да ти кажа,
повярвай, не е истина това.
"Обичам те" е просто малко. Много,
безкрайно те обичам! Но защо
да ти го казвам? Нужно ли е? То го
живеем двама. В двама ни е то.
В душите ни, в децата ни, във всичко.
И в общия ни път трънлив, не нов.
Обичам те. Но що са трите срички
пред нас - безкрайносричната любов.


Д.Дамянов

неделя, 2 декември 2007 г.

НАДЕЖДА



Добрите хора си отиват рано,
а лошите остават на банкет.
Животът е лотария с награди,
но кой е печелившият билет?
Добрите хора вечно са самотни,
а лошите живеят на стада.
Човек привиква някак неохотно
да казва "не", когато мисли "да".
Добрите хора страдат от невроза,
а лошите са с нерви от въже.
Отдавна Хамлет е решил въпроса –
бъди злодей, за да не ти е зле!
Добрите хора падат първи в боя,
а лошите отзад крещят: "Ура!"
Нима пред Ботев имаше завои
с облаги от народната софра?
Добрите хора пеят тъжни песни,
а лошите – тържествен дитирамб.
Животът е прекрасен, но нелесен,
когато нямаш сигурен гарант...
Добрите хора вярват във Доброто,
а лошите разчитат на късмет.
Но днеска за победата над злото
не е достатъчно да си поет!
Разправят, че добрите ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда –
Доброто надживява и смъртта!

Ивайло Диманов

четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Блага Димитрова

След залеза на всяка обич,
настъпва болка и тъга.
След залеза на всяка вечер
остава мрак и тишина.
Когато някои си отива,
ти нямаш сили да го спреш.
Когато видиш че една любов умира,
ти не можеш с нея да умреш.
Разбираш че мечтите са измама,
че си обичала, а обич няма,
че споменът е болка отлетяла,
че си била щастлива, а не си разбрала.
Блага Димитрова

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

1958
ПРИЯТЕЛИТЕ



Остават все по-малко.
Все по-същите.
Все по-старите.
Озъртам се. Здрачее.
Лъха хлад. Край мене -
сечище от гласове.
Ах, кой нахал нахлу
и разговора ни прекъсна
насред най-жадната ни дума?

Все по-малко.
Все по няма ги.
А бяхме неразделни.
А бяхме НИЕ.
Изпращахме се до безкрай
и сякаш към безкрая.
Съзвездно заедно.
Размахани ръце -
света да прекроят.
Разрошени коси -
да преобърнат вятъра.
Неспирен спор.


Все по-малко.
Все по кой?
Отидоха си първи най -
непримиримите.
Опазиха си вярата.
След тях - един
от взрива на сърцето.
След него - друг
не знам си по чия си грешка.
Най-беззащитният -
от собствената си ръка.


Все по-малко.
Все по липсват.
А пък един от нас -
най-клетият,
заби в гърба ни нож,
връз ножа стъпи,
за да се катери
все по-нагоре...
Минаваме край него
без поглед,
без спомен,
без нас.

Остават все по-малко.
Все по-моите.
Къде сте? Живи ли сте?
Без вас все по не мога.
Защо не се обаждате?
Не срещам по стъгдите
(където и да стъпвам)
самотните ви силуети,
но знам, че падат
прави срещу вятъра.

Все по-малко.
Все повече им вярвам.
Все повече
на все по-малко.

Блага Димитрова
--------------------------------------------------------------------------------
"...Искате да свирите на мен? Държите се така , сякаш познавате всички дупчици на ума и на сърцето ми? Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми? Да ме просвите от най ниската до най високата нота?
НЕ........ За какъвто щете инструмент ме смятайте - можете само да ме разстроите , но не и да свирите на мен..."

Шекспир - ХАМЛЕТ

неделя, 25 ноември 2007 г.

Татко забравя
У. Ливингстън Ларнд

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дохдох при леглото ти.
Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.
На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”
Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!
Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.
Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.
Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.
Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!
Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”
Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

Вместо да съдим хората, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчувствие, търпимост и доброта. “Да знаеш всичко означава да прощаваш всичко”.

вторник, 13 ноември 2007 г.

ХОРСКОТО МНЕНИЕ

Баща и син се сдобили с един кон. На следващия ден тръгнали за някъде си през селото. Бащата казал:
- Сине, качи се ти на коня, а аз ще походя.
Като ги видели, селяните рекли:
- Ей, глей къв син - баща му ходи пеша, а той язди!
На другия ден бащата се качил на коня, а сина ходел. Селяните рекли:
- Бе къв баща бе, детето му ходи пеша, пък той язди!
На третия ден се качили и двамата на коня. Селяните:
- Нямат милост тия, ще уморят добичето!
На четвъртия ден и двамата тръгнали пеша, водейки коня. А селяните:
- Хахаха, глей кви глупаци! Кон имат, пеша ходят! Хахаха...
На следващия ден, от притеснение какво ще направят, конят умрял.
И бащата рекъл на сина:
- Виждаш ли сине, ако слушаш кво говорят хората, ще свършиш като коня !
В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде....Веднъж старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали:
-Ти си един нещастен стар глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал и сега щеше да имаш купища пари.
-Не отивайте толкова далеч-отговорил старецът-просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, кой знае, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва.
Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем в ума си.
Но след 15 дена конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.
-Старецът беше прав-започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.
-Не отивайте толкова далеч-пак отговорил старецът-фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга.
Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав-11 прекрасни коня, нима това не е благодат.
След една седмица синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака.
Хората отново започнали да говорят:
-Прав беше старецът. Това не беше благословия, а нещастие.
-Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете това благословия ли е или нещастие. Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.
След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях няма да се върнат. Синът обаче останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:
-Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите не знаем. Твоето беше благословия.
Старецът отвърнал:
-Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син е останал в къщи. Само абсолютът знае дали това е благословия или нещастие...

Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност пътешествието никога не свършва, завършва една част от пътешествието и започва друга.
Животът е просто един безкраен път...
ДВАМАТА СЛЕПЦИ

Сговориха се двама души слепи
да си направят за обяд сърми.
Доколкото можа, помогна всеки,
и ето че обядът се стъкми.
Устроиха гуляй богат на двора.
За маса бе им пънът край стобора.
Те седнаха спокойно да обядват.
Ала единият започна да покрадва.
Сърмичките видяха му се вкусни,
и както сладко мляскаше със устни,
вместо една, той взимаше по две...
А там съсед из двора си снове,
с внимание следи, какво тук става,
и все изпод око ги наблюдава.
Сърмите пущат хубав аромат
и още повече възбуждат глад.
А лакомият гълта ненаситно
и все слухти към брата любопитно.
Но колкото по-лакомо ядеше,
той толкова се повече боеше,
че другият надхитря го все пак
под щита на обгърналий ги мрак.
“Що правиш? — той извика изведнъж —
По две сърми ти взимаш наведнъж!”
На другия това се странно стори
и, както дъвчеше, му отговори:
“Не, братко, взимам само по една
и ям я пестеливичко със хляб!
А как видя ти моята вина,
когато също като мен си сляп?”

Тогаз съседът някъде отзади
съвсем се неочаквано обади:
“Той мисли, че ядеш по две, защото
сам прави тъй! Закон е туй на злото:
Нечестният нечестни вижда всъде.
По себе си за другите той съди!”

19 декември 1977 г.

АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ
ЯРЕБИЦАТА И ПЕТЛИТЕ

Между петли, които се бият и кълват,
попадна яребица. Всеки път,
когато ставаха й кавалери -
с което те й правеха честта
да я зачитат, виждаше във тях наклонността
да уважават в нея жената, нежността.
Те биха били гордост за тая менажерия,
но често някой буен сред тях ще се намери
със нея да не бъде достатъчно учтив
и да я клъвне. Той изглеждаше й див
и тя се огорчаваше тогава.
Но като виждаше как те се разяряват
и трепят се, та гребени и хълбоци кървят,
си казваше наум: "Това са техни нрави,
не укор заслужават, а да ги съжалят.
Зевс не еднакви всички е направил,
те винаги различни са били.
Едни са яребици, а други са петли.
Да бих могла сама, аз друго бих избрала -
със по-учтиви хора бих живяла.
Ала така е наредил хитрият селяк:
той с гъсти мрежи подло ни улавя,
орязва ни крилата, с петлите ни оставя:
единствено човекът е истинският враг."

ШИПКАТА

Един мъдрец в прекрасен майски ден
вървеше очарован из полята
и гледаше със поглед вдъхновен
дърветата, тревите и цветята.
Очите му на цъфнал храст се спряха —
бе шипка с нежни рози украсена.
Мъдрецът ахна. Радост го огря —
нищожен храст, а във каква премена!

До шипката се приближи за миг.
Тя в дрехата му вкопчи нокти здрави
издраска му ръката. Той със вик
назад понечи крачка да направи.

Но тя държеше го във свойта власт.
Какво да прави? Да се дърпа силом,
ще го окъса тя. С такава страст
бе в дрехата му шиповете впила!

Тогава мъдро той съобрази —
пред нейната нелепа злост отстъпи,
напред към нея мъничко пристъпи,
и дрехата му тя освободи.

И той си рече: Тъй е и в живота.
Когато те нападне някой враг,
със кротост отстъпи му! Тонът благ
ще победи у него бързо злото!

МАГАРЕТО И СЕЛЯНИНЪТ

Веднъж магарето на един селянин паднало в кладенеца. Докато стопанинът му мислел как да постъпи, животното часове наред издавало жалостиви звуци. Най-накрая селянинът взел решение. Помислил си, че магарето е вече много старо, а кладенецът все едно трябвало да бъде затрупан. Просто не си струвало да се хвърлят усилия, за да измъкне старото магаре. Той извикал съседите си да му помогнат да затрупа кладенеца. Всички дружно грабнали лопати и се заели да хвърлят пръст в кладенеца.

Магарето веднага разбрало накъде вървят нещата и започнало да реве оглушително. После за всеобщо учудване притихнало. След като хвърлили няколко лопати пръст, селянинът решил да погледне и да провери какво е положението там, вътре. Бил изумен от това, което видял. С всяка лопата пръст, падаща върху гърба му, магаренцето правело нещо невероятно. То изтръсквало пръстта от гърба си и стъпвало върху хвърлената пръст.

Докато съседите на селянина продължавали да хвърлят земя в кладенеца, всеки път животното се отърсвало и стъпвало върху насипаната пръст. Много скоро всички се изненадали, защото видели как магаренцето се показало над кладенеца, прескочило горния му край и с всички сили се понесло напред!




В живота си всеки ще се среща с много всякаква мръсотия и всеки път животът ще му изпраща все нови и нови порции. Всеки път, когато върху теб падне буца кал, отърси се и тръгни нагоре и само така ще можеш да се измъкнеш от кладенеца.
Всеки възникнал проблем е като камъка, върху който ако стъпим, ще преминем през ручея. Ако не се спираме и не се предаваме, можем да се измъкнем дори от най-дълбокия кладенец.
Отърси се и тръгни нагоре.

ТРАКТАТ ЗА СТЕПНИЯ ВЪЛК

Живееше някога човек, наричан Степния вълк.Ходеше на два крака, носеше дрехи беше човек.Но всъщност бе тъкмо степен вълк.Изучил бе много от достъпното за хората, надарен с добър ум, той бе сравнително мъдър човек.Не бе успял да се научи само на следното: да бъде доволен от себе си и от своя живот.Това не му се удаваше, беше недоволен човек.Умните хора могат да спорят дали сега той наистина беше вълк ,
Или някога, навярно още преди да се роди, е бил омагьосан от вълк в човек, или роден като човек е бил надарен с душа на степен вълк.
...
И тъй степния вълк имаше две натури: една човешка и една вълча, такава му беше съдбата, навярно подобна участ не беше толкова особена и рядка.Случвало се е вече и се срещат много хора, които имат в себе си много от кучето или лисицата, от рибата или змията, без това да им е създавало особени трудности.Именно при тези хора човекът и лисицата, човекът и рибата живеят редом и не си причиняват болка един другиму, дори единя помага на втория; има и люде, отишли далеч напред, на които завиждат, а те дължат своето щастие повече на лисицата или маймуната в себе си, отколкото на човека.Това, естествено, е известно на всеки.При него, напротив, беше другояче, при него вълк и човек не вървяха един до друг и още по-малко си помагаха, те бяха постоянно във взаимна вражда и единя живееше само за зло на другия, а когато двама в една кръв и душа са си смъртни врагове, животът е тежък.Е, но всеки носи своя жребий, а лек не е никой.
...
Например ако той като човек биваше наведен на някаква хубава мисъл или изпитваше нежно, благородно чувсвтво, или извършваше някакво така наречено добро дело, тогава вълкът в него се озъбваше, хилеше се и с присмех му показваше колко жалък изглежда и как целия този благороден театър не отива на едно степно животно, на вълк, който разбира се, в сърцето си съвсем точно знае какво му допада и прилича, а именно да върви самотен през степта, от време на време да смуче кръв или да гони някоя вълчица, но погледнато от страна на вълка, всяко човешко действие изглеждаше също така ужасно комично и неловко, глупаво и суетно.Съвсем същото ставаше и когато той се чувстваше като вълк и се държеше така, показваше на другите зъбите си, изпитваше омраза и смъртна вражда към всички хора и техните престорени, покварени маниери и нрави.Тогава именно човешкото в него у него биваше нащтрек, дебнеше вълка, наричаше го животно и звяр, разваляше и му отравяше всички радости в неговото просто, здраво и диво вълче същество.
Ето как стояха нещата със Степния вълк и можем да си представим, че той съвсем не водеше приятен и щастлив живот.Това обаче не значи, че беше кой знае колко нещастен(макар на него самия да му се струваше именно така, защото всеки човек смята сполетелите го злочестини и беди за най-големи).За ничия човешка неволя не бива да се каже така.И оня, който не носи в себе си вълк, не е щастлив само от това.А и най-клетият живот има своите слънчеви часове и малките цветя на щастието, които растат между пясъка и камъните.Същото беше и със Степния вълк.
Някои го обичаха като изискан, умен и своеобразен човек.А после биваха разочаровани, щом изведнъж трябваше да открият вълкът в него.Така и ставаше, защото той като всяко същество искаше да бъде обичан в своята цялост и за това не можеше да скрие вълка и да измами тъкмо ония, на чиято любов много държеше.Но имаше и хора, които обичаха именно вълка в него: свободното, дивото, необузданото, опасното и силното, и точно те изпитваха страшно разочарование и жал, когато внезапно откриваха, че дивият зъл вълк е още човек, който носи в себе си копнеж по нежност и доброта, иска му се да слуша музика, да чете книга, да има човешки идеали.Тъкмо те биваха най-често разочаровани и озлобени и така Степния вълк внасяше собствената си двойственост и раздвоеност във всичко чужди съдби, до които се докосваше.Който обаче мисли, че познава Степния вълк и може да си представи неговия живот все пак ще изпадне в заблуда, той далеч не знае всичко, не знае(както никое правило не е без изключение и както при дадени обстоятелства един-единствен грешник може да е богу по-мил, отколкото деветдесет и девет параведници), че и при него имаше изключения и щастливи мигове, че веднъж човек, втори път вълкът в него също можеха да дишат ведно, бодри и несмущавани, да мислят и чувстват, че дори и двамата навремени, в много редки часове, сключваха мир и живееха във взаимна любов, и то не просто докато първият спеше, вторият бодърстваше, а двата се подкрепяха взаимно и всеки удвояваше силата на другия.
.....
Никога жив човек не е изпитвал по-дълбока и по-страстна потребност от независимост, отколкото той.В младостта си, когато беше още беден и с мъка трябваше да припечелва хляба си, предпочиташе да гладува и да ходи в окъсани дрехи, само и само да спаси късче от независимостта си.Нивга не се бе продавал на жени и могъщи хора за пари и благоденствие и сто пъти бе отхвърлял и се бе отказвал от това, което в очите на цял свят би било в негова изгода, предимство и щастие, само за да запази свободата си.И с него се случваше, както и впрочем с всички: това, което по най-интимен подтик на своята същност най-упорито търсеше и към което се стремеше, му бе отсъдено, но в повече от колкото е добре за човека.Отначало то беше негова мечта и щастие, после – горчива съдба.Властолюбивият човек загива от властта, сребролюбецът – от парите, раболепният – от раболепие, похотливия – от похот.Степния вълк гинеше в своята независимост...
Вятър в косите


Вятър в косите ми мислите брули,

обагря във есенни багри света.

Забогатяла с изстрадани хули

жив водопад е във мен мисълта.


Хиляди капки пороя отнася

в бушуваща бездна копняла покой.

И стон, но и свежест вятър понася

от удар родени рояци безброй.


Поемат отново в русло надолу

до следващ кипящ от страстта водопад.

Отново преплитат се думите в слово

каскадно бушуват и …

няма назад.



октомври 10th, 2007 Публикувано от esens
http://www.zazz.bg/play:59969e3c
Бездомници сме всички
в огромния ни дом,
че любовта едничка дарява ни
заслон.

Защото щом не можеш ръката
си да спреш
на вярно, нежно рамо с
най-тъжния копнеж...

Когато си неискан, когато
неразбран
се скиташ ден и нощем по
улиците сам.

Когато си без мисъл, когато
любовта я няма ни на тази
ни в другата земя
ти просто си бездомник и
никой друг не си.
Когато нямаш обич -
ти нямаш и очи.....

***
Иглика Пеева

Не пий ти казвах,
от моите устни -
биле омайниче
там се таи.

Недей целува
змийчета вежди -
в сърцето хапят,
после боли.

Не ме поглеждай
дръзко в очите -
много дълбоко е,
давят се там.

Не се опитвай
да ме прекършиш -
от слабостта ми
ще паднеш сам.

Недей наднича поне в сърцето -
цяло е в огън - ще изгориш.
Спри се !
... Ех, казвах. Нали ти казвах -
ето без сили сега стоиш,
а аз не мога да отмагьосвам.
Сам си виновен, скитнико, сам.
Освен да търсиш друга вълшебница
да ти помогне.

- Не искам.

- Знам
Бохемски вечери


Бохемски вечери. Чаши кристални.

Думи провлечени, смешно - банални.

Дамите скрито поглеждат... Дискретно.

Очите открито говорят. Директно.



Душа отпусната... Задръжки няма.

Сърцето разчувствала близката дама.

Танцуваме бавно, плътно опрели

телата. В екстаз, за любов зажаднели.



С жар в ресторанта. Уиски в бара.

После в таксито. Кафе у дома...

Устните срещат се. В пламък изгарят.

Бурна среднощна любовна игра!



Утрини... Утрини... Главата дреме.

Устни напукани. Душата стене.

А от леглото учудено викат

очи непознати: "Къде съм?" - ме питат.



Спомени... Спомени... Далечни мъгливи.

Снощните спомени трудно откривам.

А тази в леглото е... Снощната дама...

Не питам. Аз знам. И тя спомени няма!


Найден Найденов

понеделник, 12 ноември 2007 г.

Интернет

Кибернетичен век -
измислена реалност,
векът на Интернет,
фалшива виртуалност.

Седят жени, мъже,
със погледи безумни
пред нови богове -
свръхмощни пентиуми.

Със погледа си вперен,
с клавиатура в скута,
вместо с приятел верен,
с безмълвния компютър.

В хорото пак се хващат,
танцуват и по двойки -
по кабел си препращат
последни ем-пе-тройки.

Вместо целувка в мрака
и пролетно цветенце,
тя тръпнещо очаква
кльомба, скоба и тиренце.

А той вместо на бира
със старите другари
във чата дава фира,
дано не се опари...

Но кабелът пропуква
и връзката отмята
и нещо ти изкуква,
че пак си на земята.

А богът ти от трона
те гледа пак безмълвно.
Натискаш му бутона
и в стаята е тъмно.
Има предчувствие за истина, предчувствие за любов и предчувствие за свобода. Предчувстваш ли, значи вече са твои завинаги.

Константин Димитров
Радостта от живота
Браян Уайс

Виетнамския будистки монах и философ, Тич Нан Хан, пише за насладата от пиенето на чаша чай. Трябва да си напълно буден за настоящия момент, за да се наслаждаваш на чая. Само в осъзнаването на настоящето, твоите ръце чувстват топлината на чашата. Само в настоящето ти можеш да усетиш аромата, да вкусиш сладостта, да оцениш деликатността. Ако размишляваш за миналото или се безпокоиш за бъдещето, ти ще изпуснеш напълно радостта от пиенето на чаша чай. Ти ще погледнеш в надолу към чашата, и чаят ще е изчезнал.

С живота е по същия начин. Ако не си напълно буден за настоящето, ти ще се огледаш и той вече ще е свършил. Ще изпуснеш аромата, деликатността и красотата на живота. Ще изглежда така сякъш живота е минал покрай теб като на лента.

Миналото е свършено. Поучи се от него и го остави да си замине. Бъдещето даже все още не е тук. Планирай го, но не си губи времето да се безпокоиш за него. Безпокойството е безмислено. Когато спреш да преживяваш това, което вече е станало, когато спреш да се притесняваш за това, което може никога да не стане, тогава ти ще живееш в настоящия момент. Тогава ще започнеш да усещаш радостта от живота.

Only Love is Real. A story of soulmates reunited.
Brian Weiss




КРАСИВ ЛЪЖЕЦ ))))))

събота, 10 ноември 2007 г.

КАК МАЙМУНИТЕ ПРОИЗЛЕЗЛИ ОТ ЧОВЕКА И КАК ПОСЛЕ ЧОВЕКЪТ ПРОИЗЛЯЗЪЛ ОТ МАЙМУНАТА

Живяло едно време
бедно африканско племе.
Лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини.
Вече хиляда години
хляб какво е - не помнели хората стари.
Посееш жито - никнат комари!
Посадиш круша, а се ражда
крокодил и те изяжда!

И така, живяло
едно време...
не живяло, а мряло
африканското племе.
Лежало
под Килиманджаро,
гледало горещите небеса
и чакало чудеса.
Старият вожд
ден и нощ
седял под дебелата сянка
на един боабаб
и бъркал в черна гаванка
думи -
за да получи хляб.
Наоколо хората клечали и чакали,
гладни като чакали,
клечали година, чакали век...
Един се обърнал -
гледа:
какво става със съседа?
Човек ли е това или не е човек?
Нещо се окосмява,
челото му намалява,
зъбите му растат и тракат,
ходи на четири крака...

Съседа
също
го гледа
и му отвръща:
- Братко,
май няма разлика помежду ни...

Накратко:
хората започнали да се превръщат
в маймуни!

Настанала тъмна нощ.
Събрали се старите старейшини
и взели решение:
- Да бъде сменен старият вожд!
(Който все си
седял под стария боабаб
и продължавал да меси
от думите хляб.)

- Нов вожд трябва да изберем:
смел и умен,
който да спре
процеса маймунен!

Кой ще бъде новия?
Условия:
1. Който се качи най-високо в планината.
2. Който донесе най-чудното от чудесата.
3. Който ни направи отново хора
с помощта на чудото от точка втора.

Сутринта младо и старо
хукнало към Килиманджаро...

...Вечерта старо и младо
се върнало в тъмното блато.

- Планината е много голяма.
Но чудо там никакво няма!
Планина като планина.
Уморихме се само. На-ни-на...

Само трима
още не се били върнали,
затова старейшините отвърнали:
- Не знаем дали няма, дали има.
Нека почакаме другите трима...

На другия ден сутринта се върнал
първият.
В ръцете си кървави
носел парче желязо
и казал:
- Аз се качих най-високо в планината!
Аз трябва да стана вожд!
Ето го чудото на чудесата:
от него ще направим нож.
Ще обявим война
на всички племена
и ще заграбим
хляба им -
така ще бъдем спасени,
благодарение на мене!

Планина като планина.
Но аз ви донесох чудото, на!
Планината е много голяма,
но чудо по-чудно от желязото няма!

- Не знаем дали има, дали няма.
Нека почакаме другите двама...

Вечерта пристигнал вторият.
Той мълком ръка разтворил: Яааа! -
всички гледали като замаяни:
в ръцете му свети
чудно красиво червено цвете!
Пред тихото му сияние
стъписала се черната нощ.
Завикали всички:
- Да стане вожд!
- Да стане вожд!
Защото тук сред блатата
бяхме забравили красотата.
А красотата е по-могъща
от железния нож,
от топора.
Красотата започва да ни превръща
в хора!

Планина като планина.
Но той ни донесе чудото, на!
Планината е много голяма,
но чудо по-чудно от цветето няма!

- Има ли, няма ли... потърпете:
във всяка приказка има трети.

(Може би въобще
нямаше да чакат третия,
но едно гладно дете
изяло цветето...)

Третият се върнал на третия ден.
Бил окъсан, мръсен и уморен.
Тичал, вдигнал над главата си ръка.
Стъписали се всички -
той паднал в кръга.
Приличал на мъртъв. Но стискал юмрук.
Успял само да каже:
- Чудото е тук!
Приближили се. Разтворили му юмрука.
И се разсмяли, от смях ще се спукат -
защото нямало нищо в празната шепа.
Тогава третият
тихо прошепнал:
- Аз стигнах почти до върха, докоснах с пръст
небето.
Беше красиво, широко и чисто, и светло.
Слънцето над мене беше на педя, може би на две.
Няма там жаби, ни змии гърмящи.
Дърветата протягат клони с плодове
и молят:
“Молим, берете и яжте!
Тук има всичко, за да бъде сит човека.
Не ходи нагоре!...”
Но аз видях пътека -
тънка като пепелянка, стръмна като стена.
Затичах нагоре по нея, лазех на колена.
И стигнах до върха.
Отвъд небето бях!
Върху ми падаха сребърни звезди и светеха,
и светеха...
(Най-досетливите сигурно вече се сетиха,
че това, дето пада и свети,
не са звезди, а сняг, но в Африка
сняг пада само по върховете на планините
и по главите
на жирафите.)

- И светеха, и светеха... На дланта ми кацнаха две.
Нещо трепна в мен, усмихнах се -
като човек!
Напълних шепите си и хукнах бързо назад.
Но чудото заплака в дланта ми
и стана сълза.
Три пъти се качвах, стисках шепи до болка,
но изчезваше чудото, щом слезех
надолу...
Ето, аз не можах да ви донеса
чудото над всички чудеса,
но мога да ви заведа при него -
горе!
- Води ни! - извикали. - Води ни по-скоро!
И племето, което лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини...
Което хиляда години
клечало да чака
в хляб да се превърнат думите
и тръгнало на четири крака
като маймуните -
племето се изправило:
- Води ни нагоре!
Тръгнали всички. И станали хора.
Ще кажете: как?... Деца, от памтивека
така е на света:
човек става само човека,
който тръгне към свойта мечта.

...Не тръгнал само оня, с железния нож.
Той станал вожд
на стария вожд.
И днес, ако идете в Африка - под стария боабаб,
ще видите две стари-стари маймуни:
бъркат в черна гаванка думи
и чакат
да станат на хляб...

Стефан Цанев
ПТИЦА МИ МИНА ПЪТ
На Недялко Йорданов

Имат си някои важен роднина,
други се трудят,
трети пълзят…
А на мен ми върви ей така, без причина –
просто
птица ми мина път.

Колко години все крак ми подлагат,
и все краката
свои трошат.
Как бих могъл бе, глупаци, да падна –
щом птица
ми е минала път?

Одумват ми всеки стих и момиче,
клеветят ме
и колкото по клеветят-
толкова хората по ме обичат:
- Птица
дано ти мине път!

викат ми, вярвам им, от вяра замаян,
раменете започват
да ме сърбят
и ето: политам, летя след оная
птица,
дето ми мина път.

“Слез! – ония викат с яд и тревога. –
Хвърчило си, вързано
за своя пъп…”
Страх ме е, мъча се, искам – не мога:
птица,
птица ми мина път!

И летя над зависти, любов и омрази,
клетките ми
от смях звънтят…
Боже, пази не мен – пази онази
птица,
дето ми мина път.

1980 г.

Надявам се на всички ви птица да мине път!

четвъртък, 8 ноември 2007 г.

През девет царства, че чак във десетото,
във замък сред гъсти и мрачни гори,
живеела свито и тихо принцесата -
онази, със двете незрящи очи...
За тази принцеса, наричана Сляпата,
не идвали сватове, нито жених,
не молели рицари с обич ръката и,
не давали балове в замъка тих.

Веднъж, в страшна буря похлопал на портата
незнаен за никого млад трубадур,
и после, във кухнята щом се постоплил той,
запял със тенор по-мек от велур.
Дочула от свойте покои принцесата,
изпратила долу нарочен слуга -
до късно и пял трубадурът и песните
направо с душата си пиела тя...

Препуснали дните, а после и месеци,
омаяна била от този талант...
Разцъфнало дъхаво цвете в сърцето и -
влечение сляпо по млад музикант...
Очите незрящи за него се смеели,
в градината пеели двама дует,
под клена и старата пейка немеела
от звуци на арфа в умели ръце...

В галантно ухажване чувствала Сляпата,
че трепетът нежен и е споделен...
Решил да си тръгва тенорът и казал и
за среща последна под стария клен.
Сърцето и, бедното, как се разтупкало!...
часовник от кулата бил в полунощ,
а тя със вързопче го чакала влюбена,
да тръгне със него без титла, без грош...
"Обичам те!" - тя му прошепнала в тъмното.
Но той промълвил:"Не изпитвам любов!
Е, аз ще вървя, че ме чакат по съмнало
родители стари и праведен дом..."

Отгоре луната изплакала в облака,
огряла сълзите в две слепи очи,
а после и вятър въздъхнал в широкото,
видял как обесена сляпа виси...
И точно в часа, в който мъртва в параклиса,
за бдение била положена тя,
приет музикантът бил в дом, пълен с щастие,
прегръщан от своите майка...баща...

А есен тогава била и със листите,
кървял във червено самотният клен...
шептял и разправял на всички преминали
за тъжния край на разбито сърце...
Прастара е тази разказвана приказка.
За сляпа принцеса и млад музикант...
Но още разплаква тя по панаирите
през девет царства оттогава насам...

сряда, 7 ноември 2007 г.

ЖИВОТЪТ СКРИТ Е В ДРЕБНИТЕ НЕЩА
Бисерка Каменова

Животът скрит е в дребните неща.
В жест най-обикновен, ала човешки.
В любима песен, слушана в нощта,
с човек, умеещ да прощава грешки.
В усмивката на влюбени очи,
която търсиш твоя ден да сгрее.
В забравата на смелите мечти,
когато правиш опит за летене.
В стремежа да запазиш своя дух свободен
в несвободното ни време.
Да не виниш за всичко някой друг.
Да не превръщаш обичта във бреме.
Във ручеите топли на кръвта.
В сълзите, непринудено родени.
Най-истински са дребните неща
и те остават спомени след време...



добър ден, тъга
От sheherezada



добър ден, Тъга.
наспа ли се добре?
удобно ле ти е в сърцето ми
широко.
да ти донеса вода,
а може би кафе?
или пак
ще заспиш в мен дълбоко.
как го пиеш, Тъга,
със три бучки мъка
или горчиво
като дните ми?
пак ли ще виеш,
Тъга? по него.
пак ли ще сплиташ
душите ни.
поседни с мен, Тъга,
на чаша съмнения,
нека видя на дъното
какво
ме очаква.
недей ми иска
за целувка разрешение.
целуни ме
и
пътувай със вятъра.
Тъга, утре като
се върнеш
ще пише на входа
"хотел за ранени
сърца".
влез обута,
знаеш паролата.
за днес толкова.
утре ела.
Разказват, че цар Соломон попитал съветниците си може ли да му направи такъв пръстен, че когато го погледне, ако му е тъжно да му стане весело и ако му е весело да му стане тъжно. Те му направили пръстен, а на него били гравирани думите:
„И това ще отмине” ...




Хората ще забравят това, което си казал,

Хората ще забравят това, което си направил,

Но хората никога няма да забравят,

как си ги накарал да се чувстват....
Да влезеш в ада и да останеш ангел -
това е сила.
Да изпиташ глупостта, грубостта и злобата,
и пак да вярваш в доброто, в хората -
това е сила.
Да ти изневеряват твоите приятели,
а ти на никого да не изневериш -
това е сила.
Да разбереш, че си объркал пътя,
да спреш и себе си, и хората след тебе тръгнали -
това е сила.
Да дариш радостта на хората
и сам да си щастлив -
това е сила.
Да си по-слабия
и да устоиш на силата -
това е сила.
Да си силен
и да не превърнеш свойта сила в насилие -
това е сила.
Поговорки завещани от Мордо Алмознино
----------------------------------------- ------------------
Само хляба не стига, казва Вапцаров в едно свое стихотворение за Испания. При чичо Мордо това звучи: Само хляб в кошничката, нито сит, нито гладен. Но хлябът не е най-важното на този свят: Не ядох от твоя хляб, но съм сит от сладките ти думи.
*
Кажи ми с кого общуваш и ще ти кажа какъв си. Въобще няма по-ценно от приятелството. Изкачих се едно стъпало по-нагоре, за да си избера прятел, слязох едно стъпало по-надолу, за да си избера жена.
*
Не всичко на този свят е за пред хората.
Една майка и една престилка скриват много дефекти. А ето и друг начин за прикриване: Крадецът вика: дръжте крадеца!

вторник, 6 ноември 2007 г.

Сърце ли бе, което аз докоснах,
уж топло, а усетих хлад?...
Блуждаят вътре хиляди въпроси,
за нежност ненаситен глад...
Сърце ли бе това, което ти докосна?
Дали е цяло първо провери...
Раздавах - на парче, и то по много...
Останало ли е - и ти вземи...
Сърца ли са... омайни и красиви,
или във тръни изранени чак до кръв...
Сърца ли... благородни и щастливи,
или изтръгнатата помежду ни пъпна връв?
Сърца ли бяха... или суетата
на двама нарциси, пробудени в нощта?
Любов ли крием, или пък сърцата
предпазваме от нежност да горят?...
Сърца ли бяха, или просто думи?
Излишни май са... може и без тях...
Щом нежността съзната помежду ни
и двамата ни води към безмерен грях...

/М.Нежна/
Имало полянка,
полянка на брега,
на брега на светлината,
там живеела скръбта.
Цвете прелестно и страшно,
тя живяла в тишина,
в себе си таяла мрака
на самотната си ледена
душа.
И не щеш ли, в хладна утрин,
след безплътна и безсънна нощ.
тя се срещнала със пътник,
за късмет добър и... малко лош.
Седнала с човека прашен,
да се опознаят и да си почине
от света,
сляла се с душата му безсмъртна
и останали завинаги така.
От тогава този пътник
броди по света с тъга,
търси себе си по пътища безумни
и все не може да открие... любовта.

/С.Иванов/

КЛИП ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ В ИНТЕРНЕТ - малка закачка правена с много любов.....



***
Не ме изоставяй,
мое притихнало минало!
Треперят ръцете ми,
когато изхвърлям старите вещи.
Не искам след време всичко да бъде изстинало...
Дано да остане все нещо!
Все нещо!

Защо всеки път е път с кръстопът,
откъсващ парченце от мене
на всяка пресечка?
Защо времето не е лъч,
а е отсечка?
Казват - така е устроен светът.

Изхвърлях безмилостно старите вещи.
Без милост? Не!
Пак нещо в мене зовеше.
Не стана...
Сякаш остана все нещо,
което недоизхвърлено беше
Общоприето е схващането , че човек се чувства наранен , когато не получава любов.Но не това ни наскърбява . Болката започва , когато не даваме любов.Родени сме , за да обичаме . Може да се каже че сме машини за любов , създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила , когато даряваме любов.Светът ни кара да вярваме , че нашето добруване зависи от хората , които ни обичат. Но това е изопачено разбиране , причина за много от нашите проблеми . Истината е , че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов.Въпросът не е в това , какво получаваме в замяна . Въпросът е какво даваме !

Алън Коен



Всеки може да бъде велик... , защото всеки може да прави услуги. За това не е необходимо непременно да си завършил колеж. Не е нужно и да можеш правилно да съгласуваш подлога и сказуемото. Имаш нужда само от сърце , пълно с милосърдие. От душа , направлявана от любов.

Мартин Лутър Кинг младши


четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Изгубен смисъл,изгубена посока...
Само спомен който на вратата агресивно хлопа...
Дъжд в очите ми,а всъщност сняг...
Далечен блян по споделен бяг...

Чувства в сърцето ми,а всъщност изгубена надежда...
Очи слепи за всичко,но краката ми мисълта повежда...
От лъчите с лъжи по краищата остри украсени...
И поля от мечти,безмилостно с коса окосени...

Спокойствие привидно,а всъщност близо съм до лудост...
Нищо красиво няма,сърцето ми отдавна забравило е що е хубост...
Жива съм,а всъщност без мечти на произвола оставена...
Моля се,но вътрешно знам,че отдавна съм забравена...

Капки кръв по сърцето,но всъщност натежаваща тъга...
Спомен цветен и настоящ живот все така сив... лъжа...
Любов прикрита зад пердета от маски...
И копнеж по отдавна изгубени ласки...

Съществото ми е жадно за промяна,
но вътрешно знае,че за теб всичко дава...
Мога да простя измяна,
стига любовта да не остане неразбрана...

Обвивка от студ,а всъщност ледена съм вече...
Времето за щастие отредено,сякаш за миг изтече...
На сила сякаш е пътя забравен...
без посока напред върви духа ми,гордо изправен...
~Шамар.Обида поредна.
Целувка.Заричам се - последна.
Прегръдка.Все същия парад.
Тиха драма.Блести като смарагд.

Викове.Ала тихи са.В главата ми.
Мразиш ме,а си в краката ми.
Сълзи.Моите.Заричам се - последни.
Не ме гледай с тез очи - неверни.

Прощавам ти.За последно.
Обичам те,а е толкоз нередно.
Отблъсквам те.А те преследвам.
Как душата ми убиваш - гледам.

Крясък.Тих.Висок.Непоносим.
Как любовта си..отново да спасим?
Кънти.В главата ми - онзи спомен.
И онзи глас от лъжливи устни проронен.

***

Сълзи.Твоите.Заричаш се - последни.
Крещиш.Болката и в теб се загнезди.
Сбогом,моя любов.Сбогом,мое страдание.
Здравей,тъга.Здравей...мое ..изгнание..

понеделник, 15 октомври 2007 г.


Мехури розови в небето
изпраща моето сърце
и те се пръскат там, където
стоят измамните ръце.

Поднасям ароматно цвете,
и ето, в кактуси лежа.
Дори не чувам: „Извинете!“
Уви, на всекиго тежа…

Рздавам моята усмивка,
а срещам мраморни очи.
Крещя от радост без почивка,
но все нареждат ми: „Мълчи!“

Силвия Такворян

"....В юмруци стиска ли се нежност;
в консерва — пролетта?!
Дарете по-добре безбрежност
от цвят и топлота..."

вторник, 25 септември 2007 г.

Препънах се във думи неизречени.
Препънах се в преглътнат вик.
Мечтите ми по зимному навлечени
потъват в делника ми тих.

И някак си душата ми настръхва
като врабче, потропващо в снега.
Гласът ми в тъмното заглъхва
безсилен да строши леда

на наслоените безгрешия,
на гордата и хладна самота.
Светът накичен в белодрешия
нехае за врабчето във снега.

А някъде в клоните на ей, това дърво,
засукана под снежните парцали,
застинала в ефирно съвършенство
една мечта сънува свойте идеали?

Събка Митева

* * *

Понякога душата ми тежи
и всеки стих попива болка.
Тогава, в очите бездната лежи
и почвам своята душевна обиколка.

С въздишка лекичка навивам
на спомените нишчицата тънка.
До блясък мечтите излъсквам
да светят до последната си брънка.

Отварям скрина с летните усмивки
и дълбоко заравям ръцете,
за да попия с всичките си гънки
аромата им на разцъфтяло цвете.

После,
припряно избърсвам сълзите.
Бърз поглед, дъх дълбоко поет.
В шепи свивам мечтите
и хуквам отново напред.

Събка Митева
Харесват ми песните на Илия Ангелов ....невероятни текстове...невероятен глас ...


Отминал съм, забравил съм, ти ме сочи с пръст.
Правил съм за теб какво ли не:
Гледах към небето, птиците броих,
с ръката храних ги с трохи.

Умирал съм, възкръсвал съм, ти ме сочи с пръст.
Правил съм за теб какво ли не:
Ходех по вода, правех чудеса,
това е, това е любовта.

И лягал съм, и ставал съм във нощ недосънувана,
прегърната от кръглата Луна.
Прегръщал съм, целувал съм лицето ти до лудост.
Но Бог не съм. Би ли живяла с мен?..










OTКРИХ СЛУЧАЙНО НЕЩО МНОГО СТАРО И ЗАБРАВЕНО ..

четвъртък, 20 септември 2007 г.

Днес получих подарък от приятели ...успяха да ме изненадат... БЛАГОДАРЯ ВИ....


събота, 8 септември 2007 г.

"Времето, прекарано в седене, е най-ценното. То ти дава възможност да мислиш повече, да мечтаеш повече и така да станеш по-добър човек. Повечето мерзавци, които човек среща, са станали такива, защото не са отделяли време за почивка. Те непрестанно са под пара и през цялото време тичат. Мислят си, че преследват нещо, но в повечето случаи просто бягат от себе си."

КЛИФЪРД САЙМЪК

...............

"Лъвът и агнето може и да легнат заедно, но агнето няма да спи много."

/ Уди Алън /

........................

ЗАДЪЛЖЕНИЕ без любов прави човека РАЗДРАЗНИТЕЛЕН.

...............

Животът без любов нищо не е. Една лула тютюн не струва!

ИЗ "Земя" от Елин Пелин

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

/мисля , че е от Д.Дамянов? /


Желая ти време


Не ти желая всички дарове,
Желая ти това, което повечето нямат:
Желая ти време да се радваш, да се смееш,
Използвай го и можеш да спечелиш.
Желая ти време за действие и размисъл,
Време не само за теб, но и за другите.
Не ти желая време за бързане и тичане,
А време за щастие.
Не ти желая време, което просто да убиваш,
Иска ми се да ти остане в излишък
Като време за удивление и вяра
Вместо непрекъснато да гледаш часовника.
Желая ти време да достигнеш звездите
И време да пораснеш, да узрееш.
Желая ти време отново да мечтаеш, да се влюбиш.
Желая ти време да откриеш себе си,
Да приемаш всеки ден и час за дар.
Пожелавам ти и време да прощаваш.
Желая ти да имаш време да живееш...
Внимавай с думите си, брат, че ехото отеква дълго.
Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
Изпуснеш дума - после тя сто пъти чуква те в челото,
нататък връща те, назад. . . Че ехото отеква дълго.
*
В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
Останалото е мечта - цени това, което имаш.
Предишното го няма вече, а идното не е дошло.
Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.
*
Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
Животът - той е вечно губене и всяко губене е болка,
но именно пък затова умей да губиш със усмивка
*
Веднъж пречупил се, до края ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгъл, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.

*
Обикновено ний ценим това, което най ни липсва.
Най-упорито се стремим към туй, което най ни липсва.
И разпиляваме без ум това, което най е наше,
в стремежа си да го сменим с това, което най ни липсва.

петък, 17 август 2007 г.

четвъртък, 16 август 2007 г.


понеделник, 13 август 2007 г.

Казвах, значи, колко съм нещастен; виждам съвсем ясно, че цялата ми интелигентност е само глупост и нищо друго; и все пак има едни особени мигове, прекарвам понякога дни, изпълнени с разсъждения на велик човек, и ако можех да осъществя всичко, което вътрешният Зорбас заповядва, светът щеше да ахне!
Тъй като няма договор за определен срок с живота си, от пускам спирачката, когато стигна при най- опасната стръмнина.Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка; ала аз, и в това се състои моето достойнство, началство, съм захвърлил отдавна спирачката си, защото не ме плашат мен карамболите; карамболи наричаме ние работниците дерайлирането.Да пукна, ако обръщам внимание на карамболите, които правя; ден и нощ препускам с пълна пара, правя си кефа, па макар и да се пребия и да стана на парчета.Какво губя?Нищо.Та нима, ако карам умната, няма пак да се пребия?Ще се пребия.Тогава- огън бий!...

Всеки човек, и друг път съм ти го казвал, началство, си има свой рай; на твоя милост раят навярно е пълен с книги и големи дамаджани с мастило; на друг пък е пълен с бъчви вино, узо; на трети – с цели купища английски лири; на мен пък раят ми е такъв: една малка благоуханна стаичка с пъстроцветни рокли и благовонни сапуни и едно широко двойно легло с пружини, и до мен – женският род.....................

- Кажи ми какво я правиш храната, която ядеш - каза ми той веднъж, - и ще ти кажа какъв си! Едни я превръщат в лой и лайна, други я превръщат в работа и настроение, а пък трети, чувал съм, я правръщат, казва, в Бог. Има значи, три вида хора, аз, началство, не съм нито от най-лошите, нито пък от най-добрите - по средата съм. Храната, която ям, я превръщам в работа и настроение. Пак добре!

"Алексис Зорбас", Никос Казандзакис
Царю, край теб винаги
ще има хора сладкодумни,
по-трудно е да се намерят
искрени и умни.
Трън, зъб, съветник глупав,
който ти вреди,
за безопасност с корен ги вади.
***

На този със когото си дружил в бедата,
на онзи, от когото бил си унижен,
отвръщай винаги според делата,
тогава ще си втори път роден.
Който в скръб ти е приятел,
само той ти е другар.
Здрав ли си, тогава всеки
може да ти дава цяр.
****

За болестта е нужен лекар,
съветник - за раздора.
За всяко нещо в този свят
си има хора.

***
Нощ безлунна, мрачно време,
глуха градска тишина,
мъж изчезнал като бреме -
радват блудната жена.
Мъж добър, легло прекрасно,
дом , направен с вещина,
колкото трева не струват
за развратната жена.
Ни мълвата, ни децата
нито плашене с юмрук-
могат да възпрат жената
вече влюбена във друг.
***
ПАНЧАТАНТРА

петък, 3 август 2007 г.

Още един клип с дует МАНИЯ - една от любимите ми песни..

Първия ми съвсем самостоятелен клип ..бреф , голям зор за невежеството ми :)Това е една много стара и емблематична еврейска песен , която се пее на всички еврейски тържества - пее се са щастието от живота , любовта ..и т.н...


четвъртък, 2 август 2007 г.

Прегръдката













"Имаме нужда от четири прегръдки дневно, за да оцелеем. Имаме нужда от осем прегръдки, за да поддържаме добрата си форма. Имаме нужда от дванадесет прегръдки всеки ден, за да растем."

Вирджиния Сетайър

И още нещо интересно...
"Да прегръщаш е здравословно. Прегръдките помагат на имунната система, правят те по-здрав, лекуват депресията, намаляват стреса, помагат да заспиш по-лесно, въодушевяват, подмладяват, нямат неприятни странични ефекти. С една дума, прегръдките са вълшебно лекарство.
Прегръщането няма никакви недостатъци. Няма подвижни части, няма батерии, които да се износват, няма нужда от профилактични прегледи, има ниска консумация и висока производителност на енергия, няма инфлационни процеси, от него не се напълнява, няма месечни вноски, не са необходими застраховки, защитено е срещу кражба, не се облага с данъци, няма замърсяващ ефект и, разбира се, ИМА СТОПРОЦЕНТОВА ВЪЗВРЪЩАЕМОСТ."

(Неизвестен автор)

"Пилешка супа за душата"
Джак КАНФИЙЛД

сряда, 1 август 2007 г.



Ричард Клайдерман

вторник, 31 юли 2007 г.

“Ролята на състрадателна душа е само за онези, които се страхуват да заемат някаква позиция в живота. Винаги е много по-лесно да вярваш в собствена­та си доброта, отколкото да се изправиш срещу другите и да се бориш за правата си. Винаги е по-лесно да не отвър­неш на нанесената обида, отколкото да посмееш да вле­зеш в битка с някой по-силен от теб; винаги можеш да ка­жеш, че камъните, хвърлени по теб, не са те засегнали, и само нощем - когато си сам и жена ти, мъжът ти или при­ятелят ти от училище спят, - само нощем можеш да оплакваш мълчаливо собственото си малодушие.”

Паулу Коелю

понеделник, 30 юли 2007 г.



Запомни ме – лек допир и дъх по ухото,
тиха нежност, изтлеяла в чакане
и превърната в болка, когато
любовта ми разгаряше...вятъра.

Запомни ме като илюзия,
че щастието е да даваме,
че любовта ни е нужна,
независимо какво получаваме.

Запомни ме като поглед син,
като умора след кръводаряване.
Запомни ме като Малкия Принц,
обучаващ се в опитомяване.

Запомни ме като енигма,
която дълго си търсил в речника,
а я откриваш във мигла
в зеницата на отсрещния.

Запомни ме като приятел,
поискал повече от насъщното –
когато му дали Луната,
посегнал да вземе и Слънцето.

Запомни ме като начало
на пътеката за надолу,
или като огледало
в което се виждат спомени...



"Самотен ловец е сърцето , без да пита избира , със любов живее , без любов умира! "

неделя, 29 юли 2007 г.




ПАМУКОВИТЕ ОБЛАЦИ...

събота, 28 юли 2007 г.



Погребала съм се във кула
със прашни спомени-стени -
не съм погребана, а жива,
зазидана съм от мечти...

петък, 27 юли 2007 г.




Истинските ни приятели са тези,които са до нас тогава,когато ни се случват хубави неща.Те се молят да успеем,радват се на победите ни.А неистинските приятели се появяват само в трудни моменти, с тъжна физиономия на "солидарност",докато в действителност нашето страдание им служи като утеха за собствения им нещастен живот

"Захир"
Уморих се от хорски съвети,
от учтивост да бъда обичан,
от уюта на скъпи предмети,
искам просто да бъда различен.

Уморих се да търся посоки,
уморих се да бъда прилична,
да раздавам усмивки широки,
чужди пътища все да пресичам.
уморих се..