"Мрежата е за да се хване рибата
Хване ли се рибата - мрежата се забравя.
Примката е за да се хване заекът.
Уловен ли е заекът -примката се забравя.
Целта на думите е да уловят смисъла.
Уловен ли е смисъла - думите се забравят.
Къде да намеря човек, забравил думите, та с него да си поговоря."

Дзен /Джуан -Дзу/

Стига песимизъм!

Повтарям ти, на зле си брат!
Тоз песимизъм твой ме дразни.
Изтривай мрачния си цвят,
махни проблемите си празни!

Кола си нямал! За какво ли
ти трябва и на теб кола?
Животът ще се изтърколи
и без резервни колела!

Под наем бил си! На квартира!
Да, брат, животът е суров.
И най-богатият умира.
Ти гледай като философ!

Не бил си ходил до Италия!
Ти, братче, си голям абдал.
Какъв Неапол - ти България
от край до край не си видял!

Костюм си нямал! Много важно!
Не бой се, след като умреш
в костюма, с който си се раждал
все някак ще се побереш!

http://www.chudna-sgoda.hit.bg/boza/stiga.htm

ОЧАКВАНЕ НА ПРОЛЕТ :)

Приказка за Пинокио

Ослепял за нещата наоколо
и привикнал съвсем да мълчи -
ето, малкия дървен Пинокио
изведнъж е отворил очи.

Двете палави, весели кръгчета
се заглеждат във стария шкаф,
оживявят несръчните пръстчета
и Пинокио вече е прав.

И върви той по тайните улички
с неизвестни, добри имена,
под небето, обсипано с лУнички
и сред тях една малка луна.

Всичко сякаш е много познато,
сякаш някога пак е било.
Ах, Пинокио, даже земята
представлява едно колело.

Той се смее почти без причина
(няма шапка и няма палто),
а зад ъгъла там Коломбина
се е спряла кой знае защо.

И Пинокио, без да разбира
(или вече разбира това),
влиза в нейната малка квартира
със замаяна леко глава.

Този номер е лесен за нея,
а за него е толкова нов
и навярно съвсем ненадейно
все пак почва една любов.

Те си казват все същите думички
зад все същото прашно стъкло.
Тя е цялата, цялата в лУнички
на все същото тясно легло.

Ех, Пинокио, има ли смисъл?
"Има смисъл - отвръщаш ми ти.
Всичко беше толкова истинско,
затова вече свършва почти.

Всеки тръгва по свойта посока,
но светът е за двамата нов:
тя повярва, че има Пинокио,
аз научих, че има любов."

Недялко Йорданов

Sonny and Cher - Little Man

Ваше Благородие, Госпожа Раздяла
Ние сме роднини с теб -тъй се получава..
Плика със писмото, не разкъсвай ти
Нямам шанс в смъртта си. В любовта?:- върви.

Ваше Благородие, Госпожа Чужбина
Страстно ме прегръщаше,но не си ми мила…
В ласкавите мрежи сърцето не лови
Нямам шанс в смъртта си. В любовта?:- върви.

Ваше благородие, Госпожа Късмет,
Ту добра, ту лоша, караш ни подред
Във гръдта олово, но не ме вини
Нямам шанс в смъртта си. В любовта?:- върви.

Ваше Благородие, Госпожа Победа,
Значи в мойта песничка няма край куплета…
В клетвените думи, чужда кръв кърви
Нямам шанс в смъртта си. В любовта?:- върви.

Непубликуван превод от Иван Груев


Неизвестен автор

ПОРУЧИК ГАЛИЦИН

От четири нощи издигат езици
огньове в дъждовната донска земя...
Не падайте духом, поручик Галицин,
корнет Оболенски, налейте вино!

Познати лица по Арбат – върволица,
във кръчмата циганки пеят във хор...
Раздавайте чаши, поручик Галицин,
корнет Оболенски, налейте вино!

Край нас профучават пак весели тройки,
уви, не разбирам: вина – за какво?!
Не падайте духом, поручек Галицин,
корнет Оболенски, седлайте си кон!

А в мрака коне пак препускат към яра...
Защо затъгува, мой скъпи корнет?
А в стаите нащи седят комисари,
с любимите наши – в един кабинет.

Към мрачния Дон е на път ескадрона,
за бой вдъхновява Русия. Тежи.
Раздайте патрони, поручик Галицин!
Корнет Оболенски, медала сложи!

Ах, руското слънце, великото слънце!
Последният кораб застина – стрела.
Поручик Галицин, дали да се върнем?
Защо там, поручик, на чужда земя?

Франсоа Вийон

"Край извора от жажда ще загина;
До огъня треперя вкочанен;
В родината си сякаш съм в чужбина;
Съвсем съм гол и царски пременен;
Усмихнат плача, чакам без отрада;
Могъщ и слаб в един и същи час;
От радостта не чувствувам наслада,
добре приет и нежелан съм аз.

Ще тръгна с онзи, който някой ден
посочи лебед стар за врана млада;
Щади ме този, който ме напада;
Лъжата с истината смесва глас
и спомням си забравена досада -
добре приет и нежелан съм аз.

Сбрах, Господи, от знания грамада,
а сред невежество духът ми страда;
Пристрастен искам равенство за нас.
Залог ли търся? Чакам ли пощада?
Добре приет и нежелан съм аз."

Равносметка

Дотолкова ми стигат силите на мен.
Врабеца да нахраня със трошица.
Да кресна след избягалия ден.
Да поизправя стъпкана тревичка.
Приятел да изслушам мълчешком.
Съвет да не раздавам непоискан.
Да тичам по обезлюден перон
след влакове, които ни разсичат.
Да стисна зъби, да броя до сто,
когато ми се иска да ранявам.
Да милвам цвете, да говоря със дърво.
И рядко- да вървя по тротоара.
Дотолкова ми стигат. Да греша.
И да се влюбвам като за последно.
Да искам да се случват все неща,
които са привидно непотребни.
Да падам със затворени очи.
С отворени широко -да целувам.
Да ме е страх от мъртвите души.
От тъмното. Дълбокото. От сбогом.
Да дишам на морето със дъха.
Да ме разнежва първото кокиче.
Да споделя с децата си света,
какъвто заедно го доизмислим.
Дотолкова, доколкото да знам,
че мога да се губя във пиянство.
И от нахалство да изпитвам срам.
И винаги ми стигат за начало

Мариана Дончева

Както винаги ще се усмихна,
и както винаги ти всичко ще прозреш..
За бягствата и битките ми скрити,
зад маската: "че всичко е добре"...


До дъно океани разпиляни
и болката по падащи звезди,
едва,едва удържам яростта си
към "хищните" усмихнати стрели..


Едва,едва, и спирам до алея
със птиците трохи да споделя,
сърцето ми за миг да се разсее,
да послушам тишина...

Но всичко е наред, ще се оправя..
То, виж денят е превалял..
Усмихвам се и продължавам -
както винаги, нали така ?

/не знам кой е автора? /

Може би ще ме боли на сутринта,

когато осъзная скритите си рани..

Когато догоряла в мен свещта -

диря от сълзи проправи...

Когато стихне песента -

със сетен дъх мечти поела -

като вик през есента,

като недовършена поема ..

Когато стъпя боса в пепелта,

както никога преди прозряла - истината,

и навярно ще крещя -

от всеки въглен мислите попарил..

И може би тогава в утринта

през дланите ми ще кървят въпроси ,

и в най-тихото безмълвие в света -

за милост вятъра ще проси ..

Тогава ти от моята печал,

ще можеш ли надежда да изваеш ?

До мен ще постоиш ли във дъжда,

дори да нямам сили да призная -

на бурята горчивия рефрен ?..

Дори да нямам сили да пристъпя ?..

Ще се помолиш ли за мен -

да не рухна посред пътя ?...

/не знам автора/

Пак жаба

Нацелувах толкова жаби –
изприщи ми се устата.
Но… не се развали магията
и не ми се напълни душата.

Това с принца вече си мисля,
че си е "бабини деветини".
А така ми се ще да е истина:
целувка мъжка с дъх на малини.

А така ми се иска вълшебството
да можеше да съществува,
за да ме върне към детството –
и пламък да забушува…

Пфу – нацелувах сто жаби
и все нищо и нищо.
А продължават да лъжат бабите
внуците пред огнището…

/не зная автора/

Ако можеш да запазиш спокойствие, когато всички около тебе обезумяват, и те обвиняват за това;
Ако можеш да вярваш на себе си, когато всички се съмняват в теб, но да държиш сметка за тяхното съмнение;
Ако можеш да чакаш, без да се уморяваш от това, или ако те лъжат сам да не си служиш с лъжи,
или ако те мразят, сам да не се оставяш на омразата да те обхване, и все пак да не изглеждаш премного добър, да не говориш премного мъдро...
Ако можеш да мечтаеш, но да не правиш от мечтите си господар.
Ако можеш да мислиш, но да не правиш от мислите си самоцел.
Ако можеш да посрещнеш Триумфа и Нещастието, но да можеш да се отнесеш по еднакъв начин с тези натрапници;
Ако можеш да понесеш да чуеш истината, която си изрекъл, да бъде изопачена от мошеници, за да правят от нея капан за глупци;
ако можеш да наблюдаваш нещата, за които си дал живота си, разрушени, а ти да се наведеш, за да ги построиш отново с износени сечива...
Ако можеш да натрупаш накуп всичките си печалби, за да ги рискуваш на един удар и да ги загубиш, и да започнеш отново, от самото начало, и никога да не промълвиш и дума за своята загуба;
Ако можеш да заставиш и сърцето си, и мислите си, и нервите си да ти служат дълго след като са изхабени, а ти сам да се държиш, и тогава, когато нищо друго не е останало в теб, освен ЛЮБОВТА, която ти казва -"Дръж се!"
Ако можеш шда разговаряш с тълпата и да запазиш добродетел, или да разговаряш с крале и да си останеш народен човек;
Ако нито враговете, нито любящите приятели могат да те засегнат.
Ако всички разчитат на теб, но не премного;
Ако можеш да запълниш отлитащата минута със шейсет секунди интензивност
Тогава твоя ще бъде Земята и всичко, което е на нея.
И което е най-важното, ти ще бъдеш ЧОВЕК, сине мой!

Ръдиард Киплинг

Откакто във очите ви съм трън,
започнах да си мисля за вината.
Признавам си - виновна съм, че вън
и тази нощ съблича се луната.
Виновна съм за тази голота.
Виновна съм, че всъщност е красива.
Виновна съм и още затова,
че край оградите расте коприва.
Виновна съм, че като падне дъжд,
чадърите нарочно се повреждат.
И че живея с най-добрия мъж.
И че в съня му късен се оглеждам.
Виновна съм за есенния звук,
когато през годините ви мине.
Виновна съм като се счупи чук,
попаднал във ръцете на убиец.
Виновна съм за лудите коне -
препусналите из главата мисли.
И за това, че ще родя дете.
И за това, че дяволски го искам!
Виновна съм за всеки свой куплет.
Освен това - за всеки земен корен.
Спокойно спете! Всичко е наред
сега,
когато имате виновен..
Камелия Кондова

Маски

В моменти себични, дори непотребни,
с пресъхнали устни цветята поливаме.
От раните правим шеги злободневни,
а нощем сълзите приспивно изпиваме.

Сънуваме страстно в сивите мигове,
тресе ни в светлите слънчеви дни,
прозата в мислите римите скрила е,
смеем се весело, а в нас как боли...


Найден НАЙДЕНОВ

С тези парчета как да живея

С тези парчета
как да живея?
Не зная. Не умея.
Резенче ябълка (вярно – обелена),
триъгълник торта
(а свещите – духнати вчера).
Капка любов.
Хапка омраза…
Разкъсана облачност.
Луната е в някаква фаза.
Целувка на спирката
(“Хайде – обаждай се…”)
Утре ли? Веднага ли?
Дробна черта. Запетая.
Част от цялото.
Аз не зная
как да живея така – със парчетата?
Изпарява се капката в жегата.
Задавя ме хапката – голяма е.
Ако отхапя – какво ще остане, а?
Не ми трябва резенче – искам дървото.
И цяла –със свещите! – торта.
И цяла луна.
Единица – вселена.
И всичко – сега.
И – никакво вчера.
С тези парчета
как да живея?
Не зная. Не умея.
С тези парчета
ти как живееш?
Не зная.
Умееш.

Анна Колчакова