четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Блага Димитрова

След залеза на всяка обич,
настъпва болка и тъга.
След залеза на всяка вечер
остава мрак и тишина.
Когато някои си отива,
ти нямаш сили да го спреш.
Когато видиш че една любов умира,
ти не можеш с нея да умреш.
Разбираш че мечтите са измама,
че си обичала, а обич няма,
че споменът е болка отлетяла,
че си била щастлива, а не си разбрала.
Блага Димитрова

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

1958
ПРИЯТЕЛИТЕ



Остават все по-малко.
Все по-същите.
Все по-старите.
Озъртам се. Здрачее.
Лъха хлад. Край мене -
сечище от гласове.
Ах, кой нахал нахлу
и разговора ни прекъсна
насред най-жадната ни дума?

Все по-малко.
Все по няма ги.
А бяхме неразделни.
А бяхме НИЕ.
Изпращахме се до безкрай
и сякаш към безкрая.
Съзвездно заедно.
Размахани ръце -
света да прекроят.
Разрошени коси -
да преобърнат вятъра.
Неспирен спор.


Все по-малко.
Все по кой?
Отидоха си първи най -
непримиримите.
Опазиха си вярата.
След тях - един
от взрива на сърцето.
След него - друг
не знам си по чия си грешка.
Най-беззащитният -
от собствената си ръка.


Все по-малко.
Все по липсват.
А пък един от нас -
най-клетият,
заби в гърба ни нож,
връз ножа стъпи,
за да се катери
все по-нагоре...
Минаваме край него
без поглед,
без спомен,
без нас.

Остават все по-малко.
Все по-моите.
Къде сте? Живи ли сте?
Без вас все по не мога.
Защо не се обаждате?
Не срещам по стъгдите
(където и да стъпвам)
самотните ви силуети,
но знам, че падат
прави срещу вятъра.

Все по-малко.
Все повече им вярвам.
Все повече
на все по-малко.

Блага Димитрова
--------------------------------------------------------------------------------
"...Искате да свирите на мен? Държите се така , сякаш познавате всички дупчици на ума и на сърцето ми? Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми? Да ме просвите от най ниската до най високата нота?
НЕ........ За какъвто щете инструмент ме смятайте - можете само да ме разстроите , но не и да свирите на мен..."

Шекспир - ХАМЛЕТ

неделя, 25 ноември 2007 г.

Татко забравя
У. Ливингстън Ларнд

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дохдох при леглото ти.
Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.
На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”
Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!
Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.
Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.
Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.
Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!
Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”
Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

Вместо да съдим хората, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчувствие, търпимост и доброта. “Да знаеш всичко означава да прощаваш всичко”.

вторник, 13 ноември 2007 г.

ХОРСКОТО МНЕНИЕ

Баща и син се сдобили с един кон. На следващия ден тръгнали за някъде си през селото. Бащата казал:
- Сине, качи се ти на коня, а аз ще походя.
Като ги видели, селяните рекли:
- Ей, глей къв син - баща му ходи пеша, а той язди!
На другия ден бащата се качил на коня, а сина ходел. Селяните рекли:
- Бе къв баща бе, детето му ходи пеша, пък той язди!
На третия ден се качили и двамата на коня. Селяните:
- Нямат милост тия, ще уморят добичето!
На четвъртия ден и двамата тръгнали пеша, водейки коня. А селяните:
- Хахаха, глей кви глупаци! Кон имат, пеша ходят! Хахаха...
На следващия ден, от притеснение какво ще направят, конят умрял.
И бащата рекъл на сина:
- Виждаш ли сине, ако слушаш кво говорят хората, ще свършиш като коня !
В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде....Веднъж старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали:
-Ти си един нещастен стар глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал и сега щеше да имаш купища пари.
-Не отивайте толкова далеч-отговорил старецът-просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, кой знае, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва.
Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем в ума си.
Но след 15 дена конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.
-Старецът беше прав-започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.
-Не отивайте толкова далеч-пак отговорил старецът-фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга.
Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав-11 прекрасни коня, нима това не е благодат.
След една седмица синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака.
Хората отново започнали да говорят:
-Прав беше старецът. Това не беше благословия, а нещастие.
-Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете това благословия ли е или нещастие. Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.
След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях няма да се върнат. Синът обаче останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:
-Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите не знаем. Твоето беше благословия.
Старецът отвърнал:
-Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син е останал в къщи. Само абсолютът знае дали това е благословия или нещастие...

Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност пътешествието никога не свършва, завършва една част от пътешествието и започва друга.
Животът е просто един безкраен път...
ДВАМАТА СЛЕПЦИ

Сговориха се двама души слепи
да си направят за обяд сърми.
Доколкото можа, помогна всеки,
и ето че обядът се стъкми.
Устроиха гуляй богат на двора.
За маса бе им пънът край стобора.
Те седнаха спокойно да обядват.
Ала единият започна да покрадва.
Сърмичките видяха му се вкусни,
и както сладко мляскаше със устни,
вместо една, той взимаше по две...
А там съсед из двора си снове,
с внимание следи, какво тук става,
и все изпод око ги наблюдава.
Сърмите пущат хубав аромат
и още повече възбуждат глад.
А лакомият гълта ненаситно
и все слухти към брата любопитно.
Но колкото по-лакомо ядеше,
той толкова се повече боеше,
че другият надхитря го все пак
под щита на обгърналий ги мрак.
“Що правиш? — той извика изведнъж —
По две сърми ти взимаш наведнъж!”
На другия това се странно стори
и, както дъвчеше, му отговори:
“Не, братко, взимам само по една
и ям я пестеливичко със хляб!
А как видя ти моята вина,
когато също като мен си сляп?”

Тогаз съседът някъде отзади
съвсем се неочаквано обади:
“Той мисли, че ядеш по две, защото
сам прави тъй! Закон е туй на злото:
Нечестният нечестни вижда всъде.
По себе си за другите той съди!”

19 декември 1977 г.

АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ
ЯРЕБИЦАТА И ПЕТЛИТЕ

Между петли, които се бият и кълват,
попадна яребица. Всеки път,
когато ставаха й кавалери -
с което те й правеха честта
да я зачитат, виждаше във тях наклонността
да уважават в нея жената, нежността.
Те биха били гордост за тая менажерия,
но често някой буен сред тях ще се намери
със нея да не бъде достатъчно учтив
и да я клъвне. Той изглеждаше й див
и тя се огорчаваше тогава.
Но като виждаше как те се разяряват
и трепят се, та гребени и хълбоци кървят,
си казваше наум: "Това са техни нрави,
не укор заслужават, а да ги съжалят.
Зевс не еднакви всички е направил,
те винаги различни са били.
Едни са яребици, а други са петли.
Да бих могла сама, аз друго бих избрала -
със по-учтиви хора бих живяла.
Ала така е наредил хитрият селяк:
той с гъсти мрежи подло ни улавя,
орязва ни крилата, с петлите ни оставя:
единствено човекът е истинският враг."

ШИПКАТА

Един мъдрец в прекрасен майски ден
вървеше очарован из полята
и гледаше със поглед вдъхновен
дърветата, тревите и цветята.
Очите му на цъфнал храст се спряха —
бе шипка с нежни рози украсена.
Мъдрецът ахна. Радост го огря —
нищожен храст, а във каква премена!

До шипката се приближи за миг.
Тя в дрехата му вкопчи нокти здрави
издраска му ръката. Той със вик
назад понечи крачка да направи.

Но тя държеше го във свойта власт.
Какво да прави? Да се дърпа силом,
ще го окъса тя. С такава страст
бе в дрехата му шиповете впила!

Тогава мъдро той съобрази —
пред нейната нелепа злост отстъпи,
напред към нея мъничко пристъпи,
и дрехата му тя освободи.

И той си рече: Тъй е и в живота.
Когато те нападне някой враг,
със кротост отстъпи му! Тонът благ
ще победи у него бързо злото!

МАГАРЕТО И СЕЛЯНИНЪТ

Веднъж магарето на един селянин паднало в кладенеца. Докато стопанинът му мислел как да постъпи, животното часове наред издавало жалостиви звуци. Най-накрая селянинът взел решение. Помислил си, че магарето е вече много старо, а кладенецът все едно трябвало да бъде затрупан. Просто не си струвало да се хвърлят усилия, за да измъкне старото магаре. Той извикал съседите си да му помогнат да затрупа кладенеца. Всички дружно грабнали лопати и се заели да хвърлят пръст в кладенеца.

Магарето веднага разбрало накъде вървят нещата и започнало да реве оглушително. После за всеобщо учудване притихнало. След като хвърлили няколко лопати пръст, селянинът решил да погледне и да провери какво е положението там, вътре. Бил изумен от това, което видял. С всяка лопата пръст, падаща върху гърба му, магаренцето правело нещо невероятно. То изтръсквало пръстта от гърба си и стъпвало върху хвърлената пръст.

Докато съседите на селянина продължавали да хвърлят земя в кладенеца, всеки път животното се отърсвало и стъпвало върху насипаната пръст. Много скоро всички се изненадали, защото видели как магаренцето се показало над кладенеца, прескочило горния му край и с всички сили се понесло напред!




В живота си всеки ще се среща с много всякаква мръсотия и всеки път животът ще му изпраща все нови и нови порции. Всеки път, когато върху теб падне буца кал, отърси се и тръгни нагоре и само така ще можеш да се измъкнеш от кладенеца.
Всеки възникнал проблем е като камъка, върху който ако стъпим, ще преминем през ручея. Ако не се спираме и не се предаваме, можем да се измъкнем дори от най-дълбокия кладенец.
Отърси се и тръгни нагоре.

ТРАКТАТ ЗА СТЕПНИЯ ВЪЛК

Живееше някога човек, наричан Степния вълк.Ходеше на два крака, носеше дрехи беше човек.Но всъщност бе тъкмо степен вълк.Изучил бе много от достъпното за хората, надарен с добър ум, той бе сравнително мъдър човек.Не бе успял да се научи само на следното: да бъде доволен от себе си и от своя живот.Това не му се удаваше, беше недоволен човек.Умните хора могат да спорят дали сега той наистина беше вълк ,
Или някога, навярно още преди да се роди, е бил омагьосан от вълк в човек, или роден като човек е бил надарен с душа на степен вълк.
...
И тъй степния вълк имаше две натури: една човешка и една вълча, такава му беше съдбата, навярно подобна участ не беше толкова особена и рядка.Случвало се е вече и се срещат много хора, които имат в себе си много от кучето или лисицата, от рибата или змията, без това да им е създавало особени трудности.Именно при тези хора човекът и лисицата, човекът и рибата живеят редом и не си причиняват болка един другиму, дори единя помага на втория; има и люде, отишли далеч напред, на които завиждат, а те дължат своето щастие повече на лисицата или маймуната в себе си, отколкото на човека.Това, естествено, е известно на всеки.При него, напротив, беше другояче, при него вълк и човек не вървяха един до друг и още по-малко си помагаха, те бяха постоянно във взаимна вражда и единя живееше само за зло на другия, а когато двама в една кръв и душа са си смъртни врагове, животът е тежък.Е, но всеки носи своя жребий, а лек не е никой.
...
Например ако той като човек биваше наведен на някаква хубава мисъл или изпитваше нежно, благородно чувсвтво, или извършваше някакво така наречено добро дело, тогава вълкът в него се озъбваше, хилеше се и с присмех му показваше колко жалък изглежда и как целия този благороден театър не отива на едно степно животно, на вълк, който разбира се, в сърцето си съвсем точно знае какво му допада и прилича, а именно да върви самотен през степта, от време на време да смуче кръв или да гони някоя вълчица, но погледнато от страна на вълка, всяко човешко действие изглеждаше също така ужасно комично и неловко, глупаво и суетно.Съвсем същото ставаше и когато той се чувстваше като вълк и се държеше така, показваше на другите зъбите си, изпитваше омраза и смъртна вражда към всички хора и техните престорени, покварени маниери и нрави.Тогава именно човешкото в него у него биваше нащтрек, дебнеше вълка, наричаше го животно и звяр, разваляше и му отравяше всички радости в неговото просто, здраво и диво вълче същество.
Ето как стояха нещата със Степния вълк и можем да си представим, че той съвсем не водеше приятен и щастлив живот.Това обаче не значи, че беше кой знае колко нещастен(макар на него самия да му се струваше именно така, защото всеки човек смята сполетелите го злочестини и беди за най-големи).За ничия човешка неволя не бива да се каже така.И оня, който не носи в себе си вълк, не е щастлив само от това.А и най-клетият живот има своите слънчеви часове и малките цветя на щастието, които растат между пясъка и камъните.Същото беше и със Степния вълк.
Някои го обичаха като изискан, умен и своеобразен човек.А после биваха разочаровани, щом изведнъж трябваше да открият вълкът в него.Така и ставаше, защото той като всяко същество искаше да бъде обичан в своята цялост и за това не можеше да скрие вълка и да измами тъкмо ония, на чиято любов много държеше.Но имаше и хора, които обичаха именно вълка в него: свободното, дивото, необузданото, опасното и силното, и точно те изпитваха страшно разочарование и жал, когато внезапно откриваха, че дивият зъл вълк е още човек, който носи в себе си копнеж по нежност и доброта, иска му се да слуша музика, да чете книга, да има човешки идеали.Тъкмо те биваха най-често разочаровани и озлобени и така Степния вълк внасяше собствената си двойственост и раздвоеност във всичко чужди съдби, до които се докосваше.Който обаче мисли, че познава Степния вълк и може да си представи неговия живот все пак ще изпадне в заблуда, той далеч не знае всичко, не знае(както никое правило не е без изключение и както при дадени обстоятелства един-единствен грешник може да е богу по-мил, отколкото деветдесет и девет параведници), че и при него имаше изключения и щастливи мигове, че веднъж човек, втори път вълкът в него също можеха да дишат ведно, бодри и несмущавани, да мислят и чувстват, че дори и двамата навремени, в много редки часове, сключваха мир и живееха във взаимна любов, и то не просто докато първият спеше, вторият бодърстваше, а двата се подкрепяха взаимно и всеки удвояваше силата на другия.
.....
Никога жив човек не е изпитвал по-дълбока и по-страстна потребност от независимост, отколкото той.В младостта си, когато беше още беден и с мъка трябваше да припечелва хляба си, предпочиташе да гладува и да ходи в окъсани дрехи, само и само да спаси късче от независимостта си.Нивга не се бе продавал на жени и могъщи хора за пари и благоденствие и сто пъти бе отхвърлял и се бе отказвал от това, което в очите на цял свят би било в негова изгода, предимство и щастие, само за да запази свободата си.И с него се случваше, както и впрочем с всички: това, което по най-интимен подтик на своята същност най-упорито търсеше и към което се стремеше, му бе отсъдено, но в повече от колкото е добре за човека.Отначало то беше негова мечта и щастие, после – горчива съдба.Властолюбивият човек загива от властта, сребролюбецът – от парите, раболепният – от раболепие, похотливия – от похот.Степния вълк гинеше в своята независимост...
Вятър в косите


Вятър в косите ми мислите брули,

обагря във есенни багри света.

Забогатяла с изстрадани хули

жив водопад е във мен мисълта.


Хиляди капки пороя отнася

в бушуваща бездна копняла покой.

И стон, но и свежест вятър понася

от удар родени рояци безброй.


Поемат отново в русло надолу

до следващ кипящ от страстта водопад.

Отново преплитат се думите в слово

каскадно бушуват и …

няма назад.



октомври 10th, 2007 Публикувано от esens
http://www.zazz.bg/play:59969e3c
Бездомници сме всички
в огромния ни дом,
че любовта едничка дарява ни
заслон.

Защото щом не можеш ръката
си да спреш
на вярно, нежно рамо с
най-тъжния копнеж...

Когато си неискан, когато
неразбран
се скиташ ден и нощем по
улиците сам.

Когато си без мисъл, когато
любовта я няма ни на тази
ни в другата земя
ти просто си бездомник и
никой друг не си.
Когато нямаш обич -
ти нямаш и очи.....

***
Иглика Пеева

Не пий ти казвах,
от моите устни -
биле омайниче
там се таи.

Недей целува
змийчета вежди -
в сърцето хапят,
после боли.

Не ме поглеждай
дръзко в очите -
много дълбоко е,
давят се там.

Не се опитвай
да ме прекършиш -
от слабостта ми
ще паднеш сам.

Недей наднича поне в сърцето -
цяло е в огън - ще изгориш.
Спри се !
... Ех, казвах. Нали ти казвах -
ето без сили сега стоиш,
а аз не мога да отмагьосвам.
Сам си виновен, скитнико, сам.
Освен да търсиш друга вълшебница
да ти помогне.

- Не искам.

- Знам
Бохемски вечери


Бохемски вечери. Чаши кристални.

Думи провлечени, смешно - банални.

Дамите скрито поглеждат... Дискретно.

Очите открито говорят. Директно.



Душа отпусната... Задръжки няма.

Сърцето разчувствала близката дама.

Танцуваме бавно, плътно опрели

телата. В екстаз, за любов зажаднели.



С жар в ресторанта. Уиски в бара.

После в таксито. Кафе у дома...

Устните срещат се. В пламък изгарят.

Бурна среднощна любовна игра!



Утрини... Утрини... Главата дреме.

Устни напукани. Душата стене.

А от леглото учудено викат

очи непознати: "Къде съм?" - ме питат.



Спомени... Спомени... Далечни мъгливи.

Снощните спомени трудно откривам.

А тази в леглото е... Снощната дама...

Не питам. Аз знам. И тя спомени няма!


Найден Найденов

понеделник, 12 ноември 2007 г.

Интернет

Кибернетичен век -
измислена реалност,
векът на Интернет,
фалшива виртуалност.

Седят жени, мъже,
със погледи безумни
пред нови богове -
свръхмощни пентиуми.

Със погледа си вперен,
с клавиатура в скута,
вместо с приятел верен,
с безмълвния компютър.

В хорото пак се хващат,
танцуват и по двойки -
по кабел си препращат
последни ем-пе-тройки.

Вместо целувка в мрака
и пролетно цветенце,
тя тръпнещо очаква
кльомба, скоба и тиренце.

А той вместо на бира
със старите другари
във чата дава фира,
дано не се опари...

Но кабелът пропуква
и връзката отмята
и нещо ти изкуква,
че пак си на земята.

А богът ти от трона
те гледа пак безмълвно.
Натискаш му бутона
и в стаята е тъмно.
Има предчувствие за истина, предчувствие за любов и предчувствие за свобода. Предчувстваш ли, значи вече са твои завинаги.

Константин Димитров
Радостта от живота
Браян Уайс

Виетнамския будистки монах и философ, Тич Нан Хан, пише за насладата от пиенето на чаша чай. Трябва да си напълно буден за настоящия момент, за да се наслаждаваш на чая. Само в осъзнаването на настоящето, твоите ръце чувстват топлината на чашата. Само в настоящето ти можеш да усетиш аромата, да вкусиш сладостта, да оцениш деликатността. Ако размишляваш за миналото или се безпокоиш за бъдещето, ти ще изпуснеш напълно радостта от пиенето на чаша чай. Ти ще погледнеш в надолу към чашата, и чаят ще е изчезнал.

С живота е по същия начин. Ако не си напълно буден за настоящето, ти ще се огледаш и той вече ще е свършил. Ще изпуснеш аромата, деликатността и красотата на живота. Ще изглежда така сякъш живота е минал покрай теб като на лента.

Миналото е свършено. Поучи се от него и го остави да си замине. Бъдещето даже все още не е тук. Планирай го, но не си губи времето да се безпокоиш за него. Безпокойството е безмислено. Когато спреш да преживяваш това, което вече е станало, когато спреш да се притесняваш за това, което може никога да не стане, тогава ти ще живееш в настоящия момент. Тогава ще започнеш да усещаш радостта от живота.

Only Love is Real. A story of soulmates reunited.
Brian Weiss




КРАСИВ ЛЪЖЕЦ ))))))

събота, 10 ноември 2007 г.

КАК МАЙМУНИТЕ ПРОИЗЛЕЗЛИ ОТ ЧОВЕКА И КАК ПОСЛЕ ЧОВЕКЪТ ПРОИЗЛЯЗЪЛ ОТ МАЙМУНАТА

Живяло едно време
бедно африканско племе.
Лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини.
Вече хиляда години
хляб какво е - не помнели хората стари.
Посееш жито - никнат комари!
Посадиш круша, а се ражда
крокодил и те изяжда!

И така, живяло
едно време...
не живяло, а мряло
африканското племе.
Лежало
под Килиманджаро,
гледало горещите небеса
и чакало чудеса.
Старият вожд
ден и нощ
седял под дебелата сянка
на един боабаб
и бъркал в черна гаванка
думи -
за да получи хляб.
Наоколо хората клечали и чакали,
гладни като чакали,
клечали година, чакали век...
Един се обърнал -
гледа:
какво става със съседа?
Човек ли е това или не е човек?
Нещо се окосмява,
челото му намалява,
зъбите му растат и тракат,
ходи на четири крака...

Съседа
също
го гледа
и му отвръща:
- Братко,
май няма разлика помежду ни...

Накратко:
хората започнали да се превръщат
в маймуни!

Настанала тъмна нощ.
Събрали се старите старейшини
и взели решение:
- Да бъде сменен старият вожд!
(Който все си
седял под стария боабаб
и продължавал да меси
от думите хляб.)

- Нов вожд трябва да изберем:
смел и умен,
който да спре
процеса маймунен!

Кой ще бъде новия?
Условия:
1. Който се качи най-високо в планината.
2. Който донесе най-чудното от чудесата.
3. Който ни направи отново хора
с помощта на чудото от точка втора.

Сутринта младо и старо
хукнало към Килиманджаро...

...Вечерта старо и младо
се върнало в тъмното блато.

- Планината е много голяма.
Но чудо там никакво няма!
Планина като планина.
Уморихме се само. На-ни-на...

Само трима
още не се били върнали,
затова старейшините отвърнали:
- Не знаем дали няма, дали има.
Нека почакаме другите трима...

На другия ден сутринта се върнал
първият.
В ръцете си кървави
носел парче желязо
и казал:
- Аз се качих най-високо в планината!
Аз трябва да стана вожд!
Ето го чудото на чудесата:
от него ще направим нож.
Ще обявим война
на всички племена
и ще заграбим
хляба им -
така ще бъдем спасени,
благодарение на мене!

Планина като планина.
Но аз ви донесох чудото, на!
Планината е много голяма,
но чудо по-чудно от желязото няма!

- Не знаем дали има, дали няма.
Нека почакаме другите двама...

Вечерта пристигнал вторият.
Той мълком ръка разтворил: Яааа! -
всички гледали като замаяни:
в ръцете му свети
чудно красиво червено цвете!
Пред тихото му сияние
стъписала се черната нощ.
Завикали всички:
- Да стане вожд!
- Да стане вожд!
Защото тук сред блатата
бяхме забравили красотата.
А красотата е по-могъща
от железния нож,
от топора.
Красотата започва да ни превръща
в хора!

Планина като планина.
Но той ни донесе чудото, на!
Планината е много голяма,
но чудо по-чудно от цветето няма!

- Има ли, няма ли... потърпете:
във всяка приказка има трети.

(Може би въобще
нямаше да чакат третия,
но едно гладно дете
изяло цветето...)

Третият се върнал на третия ден.
Бил окъсан, мръсен и уморен.
Тичал, вдигнал над главата си ръка.
Стъписали се всички -
той паднал в кръга.
Приличал на мъртъв. Но стискал юмрук.
Успял само да каже:
- Чудото е тук!
Приближили се. Разтворили му юмрука.
И се разсмяли, от смях ще се спукат -
защото нямало нищо в празната шепа.
Тогава третият
тихо прошепнал:
- Аз стигнах почти до върха, докоснах с пръст
небето.
Беше красиво, широко и чисто, и светло.
Слънцето над мене беше на педя, може би на две.
Няма там жаби, ни змии гърмящи.
Дърветата протягат клони с плодове
и молят:
“Молим, берете и яжте!
Тук има всичко, за да бъде сит човека.
Не ходи нагоре!...”
Но аз видях пътека -
тънка като пепелянка, стръмна като стена.
Затичах нагоре по нея, лазех на колена.
И стигнах до върха.
Отвъд небето бях!
Върху ми падаха сребърни звезди и светеха,
и светеха...
(Най-досетливите сигурно вече се сетиха,
че това, дето пада и свети,
не са звезди, а сняг, но в Африка
сняг пада само по върховете на планините
и по главите
на жирафите.)

- И светеха, и светеха... На дланта ми кацнаха две.
Нещо трепна в мен, усмихнах се -
като човек!
Напълних шепите си и хукнах бързо назад.
Но чудото заплака в дланта ми
и стана сълза.
Три пъти се качвах, стисках шепи до болка,
но изчезваше чудото, щом слезех
надолу...
Ето, аз не можах да ви донеса
чудото над всички чудеса,
но мога да ви заведа при него -
горе!
- Води ни! - извикали. - Води ни по-скоро!
И племето, което лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини...
Което хиляда години
клечало да чака
в хляб да се превърнат думите
и тръгнало на четири крака
като маймуните -
племето се изправило:
- Води ни нагоре!
Тръгнали всички. И станали хора.
Ще кажете: как?... Деца, от памтивека
така е на света:
човек става само човека,
който тръгне към свойта мечта.

...Не тръгнал само оня, с железния нож.
Той станал вожд
на стария вожд.
И днес, ако идете в Африка - под стария боабаб,
ще видите две стари-стари маймуни:
бъркат в черна гаванка думи
и чакат
да станат на хляб...

Стефан Цанев
ПТИЦА МИ МИНА ПЪТ
На Недялко Йорданов

Имат си някои важен роднина,
други се трудят,
трети пълзят…
А на мен ми върви ей така, без причина –
просто
птица ми мина път.

Колко години все крак ми подлагат,
и все краката
свои трошат.
Как бих могъл бе, глупаци, да падна –
щом птица
ми е минала път?

Одумват ми всеки стих и момиче,
клеветят ме
и колкото по клеветят-
толкова хората по ме обичат:
- Птица
дано ти мине път!

викат ми, вярвам им, от вяра замаян,
раменете започват
да ме сърбят
и ето: политам, летя след оная
птица,
дето ми мина път.

“Слез! – ония викат с яд и тревога. –
Хвърчило си, вързано
за своя пъп…”
Страх ме е, мъча се, искам – не мога:
птица,
птица ми мина път!

И летя над зависти, любов и омрази,
клетките ми
от смях звънтят…
Боже, пази не мен – пази онази
птица,
дето ми мина път.

1980 г.

Надявам се на всички ви птица да мине път!

четвъртък, 8 ноември 2007 г.

През девет царства, че чак във десетото,
във замък сред гъсти и мрачни гори,
живеела свито и тихо принцесата -
онази, със двете незрящи очи...
За тази принцеса, наричана Сляпата,
не идвали сватове, нито жених,
не молели рицари с обич ръката и,
не давали балове в замъка тих.

Веднъж, в страшна буря похлопал на портата
незнаен за никого млад трубадур,
и после, във кухнята щом се постоплил той,
запял със тенор по-мек от велур.
Дочула от свойте покои принцесата,
изпратила долу нарочен слуга -
до късно и пял трубадурът и песните
направо с душата си пиела тя...

Препуснали дните, а после и месеци,
омаяна била от този талант...
Разцъфнало дъхаво цвете в сърцето и -
влечение сляпо по млад музикант...
Очите незрящи за него се смеели,
в градината пеели двама дует,
под клена и старата пейка немеела
от звуци на арфа в умели ръце...

В галантно ухажване чувствала Сляпата,
че трепетът нежен и е споделен...
Решил да си тръгва тенорът и казал и
за среща последна под стария клен.
Сърцето и, бедното, как се разтупкало!...
часовник от кулата бил в полунощ,
а тя със вързопче го чакала влюбена,
да тръгне със него без титла, без грош...
"Обичам те!" - тя му прошепнала в тъмното.
Но той промълвил:"Не изпитвам любов!
Е, аз ще вървя, че ме чакат по съмнало
родители стари и праведен дом..."

Отгоре луната изплакала в облака,
огряла сълзите в две слепи очи,
а после и вятър въздъхнал в широкото,
видял как обесена сляпа виси...
И точно в часа, в който мъртва в параклиса,
за бдение била положена тя,
приет музикантът бил в дом, пълен с щастие,
прегръщан от своите майка...баща...

А есен тогава била и със листите,
кървял във червено самотният клен...
шептял и разправял на всички преминали
за тъжния край на разбито сърце...
Прастара е тази разказвана приказка.
За сляпа принцеса и млад музикант...
Но още разплаква тя по панаирите
през девет царства оттогава насам...

сряда, 7 ноември 2007 г.

ЖИВОТЪТ СКРИТ Е В ДРЕБНИТЕ НЕЩА
Бисерка Каменова

Животът скрит е в дребните неща.
В жест най-обикновен, ала човешки.
В любима песен, слушана в нощта,
с човек, умеещ да прощава грешки.
В усмивката на влюбени очи,
която търсиш твоя ден да сгрее.
В забравата на смелите мечти,
когато правиш опит за летене.
В стремежа да запазиш своя дух свободен
в несвободното ни време.
Да не виниш за всичко някой друг.
Да не превръщаш обичта във бреме.
Във ручеите топли на кръвта.
В сълзите, непринудено родени.
Най-истински са дребните неща
и те остават спомени след време...



добър ден, тъга
От sheherezada



добър ден, Тъга.
наспа ли се добре?
удобно ле ти е в сърцето ми
широко.
да ти донеса вода,
а може би кафе?
или пак
ще заспиш в мен дълбоко.
как го пиеш, Тъга,
със три бучки мъка
или горчиво
като дните ми?
пак ли ще виеш,
Тъга? по него.
пак ли ще сплиташ
душите ни.
поседни с мен, Тъга,
на чаша съмнения,
нека видя на дъното
какво
ме очаква.
недей ми иска
за целувка разрешение.
целуни ме
и
пътувай със вятъра.
Тъга, утре като
се върнеш
ще пише на входа
"хотел за ранени
сърца".
влез обута,
знаеш паролата.
за днес толкова.
утре ела.
Разказват, че цар Соломон попитал съветниците си може ли да му направи такъв пръстен, че когато го погледне, ако му е тъжно да му стане весело и ако му е весело да му стане тъжно. Те му направили пръстен, а на него били гравирани думите:
„И това ще отмине” ...




Хората ще забравят това, което си казал,

Хората ще забравят това, което си направил,

Но хората никога няма да забравят,

как си ги накарал да се чувстват....
Да влезеш в ада и да останеш ангел -
това е сила.
Да изпиташ глупостта, грубостта и злобата,
и пак да вярваш в доброто, в хората -
това е сила.
Да ти изневеряват твоите приятели,
а ти на никого да не изневериш -
това е сила.
Да разбереш, че си объркал пътя,
да спреш и себе си, и хората след тебе тръгнали -
това е сила.
Да дариш радостта на хората
и сам да си щастлив -
това е сила.
Да си по-слабия
и да устоиш на силата -
това е сила.
Да си силен
и да не превърнеш свойта сила в насилие -
това е сила.
Поговорки завещани от Мордо Алмознино
----------------------------------------- ------------------
Само хляба не стига, казва Вапцаров в едно свое стихотворение за Испания. При чичо Мордо това звучи: Само хляб в кошничката, нито сит, нито гладен. Но хлябът не е най-важното на този свят: Не ядох от твоя хляб, но съм сит от сладките ти думи.
*
Кажи ми с кого общуваш и ще ти кажа какъв си. Въобще няма по-ценно от приятелството. Изкачих се едно стъпало по-нагоре, за да си избера прятел, слязох едно стъпало по-надолу, за да си избера жена.
*
Не всичко на този свят е за пред хората.
Една майка и една престилка скриват много дефекти. А ето и друг начин за прикриване: Крадецът вика: дръжте крадеца!

вторник, 6 ноември 2007 г.

Сърце ли бе, което аз докоснах,
уж топло, а усетих хлад?...
Блуждаят вътре хиляди въпроси,
за нежност ненаситен глад...
Сърце ли бе това, което ти докосна?
Дали е цяло първо провери...
Раздавах - на парче, и то по много...
Останало ли е - и ти вземи...
Сърца ли са... омайни и красиви,
или във тръни изранени чак до кръв...
Сърца ли... благородни и щастливи,
или изтръгнатата помежду ни пъпна връв?
Сърца ли бяха... или суетата
на двама нарциси, пробудени в нощта?
Любов ли крием, или пък сърцата
предпазваме от нежност да горят?...
Сърца ли бяха, или просто думи?
Излишни май са... може и без тях...
Щом нежността съзната помежду ни
и двамата ни води към безмерен грях...

/М.Нежна/
Имало полянка,
полянка на брега,
на брега на светлината,
там живеела скръбта.
Цвете прелестно и страшно,
тя живяла в тишина,
в себе си таяла мрака
на самотната си ледена
душа.
И не щеш ли, в хладна утрин,
след безплътна и безсънна нощ.
тя се срещнала със пътник,
за късмет добър и... малко лош.
Седнала с човека прашен,
да се опознаят и да си почине
от света,
сляла се с душата му безсмъртна
и останали завинаги така.
От тогава този пътник
броди по света с тъга,
търси себе си по пътища безумни
и все не може да открие... любовта.

/С.Иванов/

КЛИП ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ В ИНТЕРНЕТ - малка закачка правена с много любов.....



***
Не ме изоставяй,
мое притихнало минало!
Треперят ръцете ми,
когато изхвърлям старите вещи.
Не искам след време всичко да бъде изстинало...
Дано да остане все нещо!
Все нещо!

Защо всеки път е път с кръстопът,
откъсващ парченце от мене
на всяка пресечка?
Защо времето не е лъч,
а е отсечка?
Казват - така е устроен светът.

Изхвърлях безмилостно старите вещи.
Без милост? Не!
Пак нещо в мене зовеше.
Не стана...
Сякаш остана все нещо,
което недоизхвърлено беше
Общоприето е схващането , че човек се чувства наранен , когато не получава любов.Но не това ни наскърбява . Болката започва , когато не даваме любов.Родени сме , за да обичаме . Може да се каже че сме машини за любов , създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила , когато даряваме любов.Светът ни кара да вярваме , че нашето добруване зависи от хората , които ни обичат. Но това е изопачено разбиране , причина за много от нашите проблеми . Истината е , че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов.Въпросът не е в това , какво получаваме в замяна . Въпросът е какво даваме !

Алън Коен



Всеки може да бъде велик... , защото всеки може да прави услуги. За това не е необходимо непременно да си завършил колеж. Не е нужно и да можеш правилно да съгласуваш подлога и сказуемото. Имаш нужда само от сърце , пълно с милосърдие. От душа , направлявана от любов.

Мартин Лутър Кинг младши


четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Изгубен смисъл,изгубена посока...
Само спомен който на вратата агресивно хлопа...
Дъжд в очите ми,а всъщност сняг...
Далечен блян по споделен бяг...

Чувства в сърцето ми,а всъщност изгубена надежда...
Очи слепи за всичко,но краката ми мисълта повежда...
От лъчите с лъжи по краищата остри украсени...
И поля от мечти,безмилостно с коса окосени...

Спокойствие привидно,а всъщност близо съм до лудост...
Нищо красиво няма,сърцето ми отдавна забравило е що е хубост...
Жива съм,а всъщност без мечти на произвола оставена...
Моля се,но вътрешно знам,че отдавна съм забравена...

Капки кръв по сърцето,но всъщност натежаваща тъга...
Спомен цветен и настоящ живот все така сив... лъжа...
Любов прикрита зад пердета от маски...
И копнеж по отдавна изгубени ласки...

Съществото ми е жадно за промяна,
но вътрешно знае,че за теб всичко дава...
Мога да простя измяна,
стига любовта да не остане неразбрана...

Обвивка от студ,а всъщност ледена съм вече...
Времето за щастие отредено,сякаш за миг изтече...
На сила сякаш е пътя забравен...
без посока напред върви духа ми,гордо изправен...
~Шамар.Обида поредна.
Целувка.Заричам се - последна.
Прегръдка.Все същия парад.
Тиха драма.Блести като смарагд.

Викове.Ала тихи са.В главата ми.
Мразиш ме,а си в краката ми.
Сълзи.Моите.Заричам се - последни.
Не ме гледай с тез очи - неверни.

Прощавам ти.За последно.
Обичам те,а е толкоз нередно.
Отблъсквам те.А те преследвам.
Как душата ми убиваш - гледам.

Крясък.Тих.Висок.Непоносим.
Как любовта си..отново да спасим?
Кънти.В главата ми - онзи спомен.
И онзи глас от лъжливи устни проронен.

***

Сълзи.Твоите.Заричаш се - последни.
Крещиш.Болката и в теб се загнезди.
Сбогом,моя любов.Сбогом,мое страдание.
Здравей,тъга.Здравей...мое ..изгнание..