ПТИЦА МИ МИНА ПЪТ
На Недялко Йорданов

Имат си някои важен роднина,
други се трудят,
трети пълзят…
А на мен ми върви ей така, без причина –
просто
птица ми мина път.

Колко години все крак ми подлагат,
и все краката
свои трошат.
Как бих могъл бе, глупаци, да падна –
щом птица
ми е минала път?

Одумват ми всеки стих и момиче,
клеветят ме
и колкото по клеветят-
толкова хората по ме обичат:
- Птица
дано ти мине път!

викат ми, вярвам им, от вяра замаян,
раменете започват
да ме сърбят
и ето: политам, летя след оная
птица,
дето ми мина път.

“Слез! – ония викат с яд и тревога. –
Хвърчило си, вързано
за своя пъп…”
Страх ме е, мъча се, искам – не мога:
птица,
птица ми мина път!

И летя над зависти, любов и омрази,
клетките ми
от смях звънтят…
Боже, пази не мен – пази онази
птица,
дето ми мина път.

1980 г.

Надявам се на всички ви птица да мине път!