Добър вечер! Не слагайте прибор за мен!

Не мърсете чинии за чисти подробности.

Загорчава дори и най-сладкия кейк,

ако бъде поръсен със захарна подлост...

Не наливайте вино! Красив зъл пелин

в подходящата чаша. Заоблено-остра.

Не! Не ми е самотно да бъда единствена,

между многото черни овчици на Господ.

Не разрязвайте меко опечен твърд хляб,

и не ме съблазнявайте с пилешко свинско!

Имам толкова гордост, че даже ината ви,

ще изглежда по-дребен от стъпка на призрак.


Приберете усмивките в стария шкаф,

ще ви трябват за новите вярващи гости...


Ще си тръгна. Kогато и те разберат,
че на същата маса ще бъдат оглозгани.

pin4e

Когато увехне, цветето преди да разцъфти
Когато падне, птицата преди да полети
Когато мракът, светлината победи
Когато спре земята, преди да се завърти

Когато те препънат, преди да си прекачил ти
Когато ударят, преди глава да вдигнеш ти
Когато ти се плаче, преди да си отворил очи
Когато ти се пее, а започваш да крещиш

Нека бъде светлина, нека има цветя
Нека бъде любовта, нека има деца

Когато се удариш, в решетките на твоята свобода
Когато мразиш силно, а мечтаеш любовта
Когато падаш, а си мислиш, че летиш
Когато ти се пее, а усещаш, че мълчиш
Тогава:
Нека бъде светлина, нека има цветя
Нека бъде любовта, нека има деца

Умората се свлича по гърба ми.
студена е и лепне като захар.
Заплита се в последните ми думи,
свисти със тях...

Навън полъхва вятър
и залюлява нощните дървета,
корнизите пропяват като птици,
целуват полетелите дървета
и се споглеждат с гипсови зеници.

Умората потича по ръцете,
по пръстите до острите ми стави,
убожда се на тях...
Нощта простенва.
Умората се стапя. Отмалявам.

Часовникът прошепва, че е късно.
Косата ми залепва за челото.
Аз не заспивам нощем...
Разпокъсан,
сънят се мята с мене във леглото.

Какво очаквам? - Нещо да се плъзне
под прага - нещо хубаво и ново.
И нещо в мен от радост да възкръсне -
затуй го чакам - будна и готова.

Аз няма да заспивам.
всяка вечер
в безсънието, в тези лунни нощи
ще се ослушвам...
Мракът не е вечен.
И ще се съмне.



Нели Колева

Пак жаба

Нацелувах толкова жаби –
изприщи ми се устата.
Но… не се развали магията
и не ми се напълни душата.

Това с принца вече си мисля,
че си е "бабини деветини".
А така ми се ще да е истина:
целувка мъжка с дъх на малини.

А така ми се иска вълшебството
да можеше да съществува,
за да ме върне към детството –
и пламък да забушува…

Пфу – нацелувах сто жаби
и все нищо и нищо.
А продължават да лъжат бабите
внуците пред огнището…

/не зная автора/

В онази първобитна нощ
Човекът бил самотен.
И пещерата тихичко заплакала
със сините сълзи на сталактитите.
Навън се стичали потоци от луна
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни от езера
люлеели небето в свойте орбити.

Човекът не заспал през тази нощ.
Той тръгнал покрай бисерните хълмове,
а дългите лиани го прегръщали
и го задържали в зелените си кълнове.
Летели птици. Падали звездите
и гаснели във топлите гнезда.
Човекът сложил тъмна длан върху косите си
и тръгнал пак към свойта пещера.
Но спрял пред входа ù замаян.
На сребърния мъх под сталактитите
сред огъня на дивите цветя,
навярно сбъркала във тази нощ следите си
лежала тихо първата жена.
Течали ласкавите струи на косите ù
очите ù стопявали нощта
и старите дървета се разлистяли
под тръпните луни на младостта.
Човекът паднал на колене омагьосан,
а после сянката му легнала в мъха.
И бистрите кристали отразили
живота в първата му простота.

На сутринта, когато се пробудил
До него във гнездото – празнота.
Той скочил лудо, хвърлил се безумен,
Но вън денят тежал от яснота.

… И той утихнал. Векове пораснал
след тази своя първобитна нощ,
до розовия камък се изправил
и с нокти издълбал във Вечността
най-хубавия спомен от живота си:
Една жена нощувала случайно
във неговата пещера.

Ваня Петкова

Когато ме боли от самота
така и не разбрах какво да сторя...
Търсих някъде във мен искра
или думи, със които...
да не моля.
Или жадно вдишвах нощен мрак,
приютявах го в ранените зеници...
Чувах как тъга провлачва краk
в мене и ме кара...
да не питам.
Или сбирах дъжд в студена длан
и го скривах после под клепачите...
Немей света, във вените прибран,
пулсира бавно, нежно...
и не плача.

Когато ме боли... от самота..


/не зная автора/

ИЗПОВЕД

Не ме поглеждай и не питай
защо пред теб душата си разтварям.
Не търся отговор - не искам
греха в сърцето да оставя.
Тъй искам в твоите ръце да скрия
треперещите мои малки длани,
сълзите искам да изтрия,
но всяка може би е грях незнаен....
'Не убивай' - толкова е страшно-
поглеждайки в очите ти бездънни
аз виждам себе си -омачкана
от битката със времето - / на дъното/.
Убивам времето,крада минути,
крада и щастие,крада и сила -
Но то възкръсва,сграбчва ме със сухи пръсти....
надсмива ми се времето,надсмива....
'Не кради' - зловещо смее се съдбата-
крада от нея- нагло и нахално-
но тя ми връща- скрива светлината
и хвърля ме във мрака безпощадно.
И няма прошка за откраднатите мисли,
за светлината в тъмния прозорец,
дори и за сълзите чисти,
събрани в грешния ми образ.
'Не лъжи'- но всеки ден хазарт играя
и всеки ден с живота се надлъгвам-
и мисля си,че съм докоснала безкрая,
но всеки ден събуждам се излъгана....
Печалба няма- само пустотата
оставила е болка във кръвта ми...
Животът победи ме във борбата.
дори Надеждата не ми остави.
'Не прелюбодействай'- но понякога те искам-
понякога...... невинно и спонтанно
мечтая устни да притисна
до твоите и да усетя пламък...
Понякога желая те тъй страстно
и искам във ръцете ти да тръпна,
и искам да ме любиш силно,властно
да ме обичаш ,с тебе да възкръсна.
От пепелта на изгорялата жарава
да излетим отново като птици,
далеко в тъмнината да оставим
греховните дела и мисли...
Това съм аз - родена с греховете-
едва ли тази изповед ще ме пречисти,
а ти не ме поглеждай и не питай-
....не ме съди за грешните ми мисли.

Пенка Николова

Ако ти дам парченце от дъгата
Поръсено със капчици роса,
Ще ми дадеш ли ти лекарство за душата
Което да лекува самота?

Ако ти дам парченце от небето
Поръсено със сребърни цветя
Ще ми дадеш ли билка за сърцето
Която да помага в любовта?

Ако ти дам парченце от луната
Поръсено с блещукащи звезди,
Ще ми дадеш ли светлината
Която да спасява от беди?

Ако ти дам вълните морски
Изплетени от синьо кадифе,
Ще ми дадеш ли ти бедите хорски
за да ги скрия някъде далеч?

Ако ти дам на огъня искрата
Обвита в златна топлина,
тогава ще ми сбъднеш ли мечтата
в света да властва доброта?

А ако ти дам и свойта вяра
И я поръся с чисти намерения,
Ще ми дадеш ли чудна дарба
С която да лекувам огорчения?

Накрая ще ти кажа свойто име.
Ще го прошепна тихо във нощта.
А ти ако желаеш запомни го,
А ако не - аз няма да тъжа......
/не зная автора/

Защо цветята дават стрък зелен,
а в късна есен вехнат осланени?
Нима за смърт цветът е отреден,
когато сме от него запленени?
Защо на този свят цъфтим веднъж
във младост и любов, копнеж и нежност
и току-виж се сгърбим изведнъж
на старостта пред злата неизбежност?
Защо човекът все напред върви,
ръцете си като криле разперил,
и често пада без да промълви,
ключа на щастието не намерил?
Защо ли питам? Мигар има път
да мине всичко в светла безконечност?
...Ако животът бе лишен от смърт,
не бихме и сънували за вечност!

Марко Недялков

Равносметка

Веднъж в годината разчиствам
Ненужни дрехи или спомен
А телефоните преписвам
Преди да позвъня отново

Веднъж в годината събирам
Надеждите си разпилени
Подреждам ги и ги прибирам
До мислите несподелени

Веднъж в годината - напролет
или пък може би наесен
Веднъж в годината изпявам
Последната си нова песен

Веднъж в годината умирам
Веднъж в годината се раждам
Когато любовта откривам
А след това я разпилявам

Веднъж в годината си мисля,
Че ако литна през балкона
На някой може и да липсвам
Във моя град едномилионен

Ти знаеш ли как плаче цвете
когато утрото устни разтвори,
когато пръстта под нозете
с гласа на небе проговори?
Ти знаеш ли как всички слова
събрали дъхът от звездите,
в цветове отпращат нощта
и топят в топлината сълзите?
Ти знаеш ли как болката сива
разкъсана от завист и злоба,
парче по парче въздишки приспива
и се превръща във цветна прокоба?
Ти знаеш ли как сънуват очите
когато душата онемяла подритват,
когато бодат ти мечтите слепците -
и слънцата в съня ти притихват...
Ти знаеш ли всъщност какво си за мен
когато и в утро и в нощ те прегръщам?
Когато боли ме от свят предрешен
душата си в небето за тебе превръщам.

Кремена Божидарова

Забравих ритъма на бързите си стъпки.
В какъв ли цвят вървяха последните обувки?
Задръстена от хапчета,аритмия и нервни тръпки,
докрай отказвам ласки и милувки.
Докрай отказвам спомен и мечти
сред думи, крясъци и телефонен звън.
И без акъл, и без сърце, и без душа почти,
не искам, не желая да излизам вън!

Животът ми е мъничко кълбо от синя прежда,
плета чорапи и стапям сетната надежда.
Когато мен ме няма,момче ти мое тъжно,
ела у нас - в най-тайните долапи
като небе ще те очакват сините чорапи.

Чаврад Ценов

Не сме ли облак ний, среднощ закрил Луната?
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата изчезва,
и нощта обвива го във мрак!

Не сме ли арфа ний, забравена в полето,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки лъх, едва стигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли сън един почивката ни трови;
отворим ли очи- и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за смях и плач готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно- тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!...
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!...

П.Б.Шели

*

Душата ми е склад за стари чувства.
По рафтовете й събират прах
отминали вълнения с изкуствени
звезди, разпределени между тях.
Безредно пръснати из чекмеджетата
омрази, гордости - тъй важни вчера,
сега са смешни до парчетата
от мойте неуспешни кариери.
На пода легнали са кротко
щастлива леност, мързел заядлив,
съмнения и радости, жестокост,
копнеж един, бил някога красив.
Един до друг са подредени
приятели до бивши врагове.
Забравено из телефонните тефтери
усещане за есенно море...

И някъде, във дъното на склада,
след куфара, за който все не съм готов,
зад някаква измислена ограда
държа в кутийка нашата любов.

Любомир Калудов

По душа съм изгубено куче.
Ей така. Не намерих стопанин.
Уж ме галят, а после - ритници.
(Здрава куча душа не остана.)


Но доброто на всеки се случва...
В стара къща със дървени стълби
и с пресъхнали чужди капчуци
най-накрая намерих свой ъгъл!


На късмет, може би, се научих.
Топли хора намерих за зимата.
Те ми викаха: „Милото куче!”
и ми даваха супа изстинала.


Сутрин меко прескачаха стълбите
и метяха бодливата козина.
Чистотата е винаги вътрешна.
(Ако имаш къде да я сложиш.)


Оооуу, какъв януари се случи!
По-добър от студеното лято.
Свободата очаква да скиташ.
(Да се връщаш е някаква вярност.)


И така надживях булевардите -
тичах с тяхното малко момиченце
до училище... Имаше правилник.
Там и твоето куче е ничие.


Бодигардът ме тресна с лопатата.
(Аз съм куче - и трябва да трая.)
Но побягнах, лопатнат в главата...
Без да иска, ме блъсна трамваят.


Не разбрах, че ме плашат колите.
А страхът е на който му трябва.
Нямах майка... Затова не я питах.
Дъщеря им заместваше брат ми.


Знам, че стълбите вече са скучни...
И ме чакат със празна каишка.
По душа съм човек, но съм куче.


Затова продължавам да мисля.

Павлина Йосева

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Борис Христов

Нека бъда твоята есен

Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека‚ нека да бъда твоята есен.

Нека да бъда твоята есен –
ще тежа във ръцете ти златна и зряла.
Ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане вино‚ есенно младо.

Дрехата си ще ти постилам
като златна шума.
И укротена‚ и немилвана
аз до теб ще лежа безшумно.

Не можах да бъда твоята пролет –
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда твоето лято –
друг се къпа в реките горещи и бели.

Няма да минат пролетни мълнии‚
и юлски горещници няма да има‚
с кротка нежност ще те изпълня‚
с ябълков дъх и с нещо без име.

Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека‚ нека да бъда твоята есен.

Станка Пенчева

На добър час!

"Хей, здравей!" - казвам ти за последно,
полусбъдната моя мечта.
Да те сбъдна докрай бе нередно.
Да те нямам пък бе празнота.

За последно, защото мечтата
също има си право на блян
и съвсем е в реда на нещата,
да го следва - затуй е мечтан.

Следвай бляна си! Толкова много
бих се радвал да съм в него част,
че не мога да ти кажа сбогом,
затова казвам: "На добър час!"

Хитър 5ър

Тежък характер

Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош.
Все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш.
От глава до колене,
нищо че ме болиш.
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар-
цял живот студ и огън,
клетва и благослов-
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.

Миряна Башева

Измислях...
десетки красиви лъжи
за невъзможно обичане....
Обличах ...
лъжите във факти дори,
за да не стигна до вричане...
Приписвах ти ...
много и странни вини,
заради себе си - да не боли.
Затворих те в спомен.
Залостих вратата.
Резетата спуснах.
Ключа завъртях.
И... справих се.
Скрих те ....
Избягах ти...

Ти, само,
недей да го вярваш.


Мария Райнова Петрова

По Жак Превер

Нарисувай си стол.
Нарисувай си маса.
Нарисувай стена. Нарисувай прозорец.
Нарисувай врата, през която ще влезе приятел.
Изтрий всичко после. Тегли му чертата.
На ти сега и на теб самотата.

Михаил Белчев