вторник, 16 декември 2008 г.
събота, 13 декември 2008 г.
вторник, 9 декември 2008 г.
понеделник, 8 декември 2008 г.
С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.
И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.
С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.
Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.
Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.
Борис Христов
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.
И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.
С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.
Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.
Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.
Борис Христов
Бяхме деца – подивели от смях и бръмчене,
с един кълвач в пазвата срещу залеза тичахме.
Летяха вихрушки от прах и пера подир мене
и ти куцо пиле – мое малко момиченце.
Но защо ме помоли веднъж да поносиш кълвача?
Аз поисках – за него – да те целуна.
И забравили, че отдавна у дома ни очакват,
запламтяхме в копривата, като във фурна.
В храсталаците сенчести се притискахме лудо –
не усещах, че нося в петата си трънче.
Зарад теб аз настигнах тогава една пеперуда,
зарад мен ти се убоде на малкото пръстче.
Докато те науча да сричаш цялата азбука,
за ръкава ме дърпаше ти като дивата шипка . . .
А когато се пуснахме и надзърнахме в пазвата,
видях, че кълвачът е мъртъв – кълвачът не диша.
Видях и окото му – разтопено от слънцето захарче
и заплаках, заровил глава във перата му тънички.
Беше се стъмнило – ти през копривата бягаше.
А една крава отнесе нанякъде твоята кърпичка.
Борис Христов
с един кълвач в пазвата срещу залеза тичахме.
Летяха вихрушки от прах и пера подир мене
и ти куцо пиле – мое малко момиченце.
Но защо ме помоли веднъж да поносиш кълвача?
Аз поисках – за него – да те целуна.
И забравили, че отдавна у дома ни очакват,
запламтяхме в копривата, като във фурна.
В храсталаците сенчести се притискахме лудо –
не усещах, че нося в петата си трънче.
Зарад теб аз настигнах тогава една пеперуда,
зарад мен ти се убоде на малкото пръстче.
Докато те науча да сричаш цялата азбука,
за ръкава ме дърпаше ти като дивата шипка . . .
А когато се пуснахме и надзърнахме в пазвата,
видях, че кълвачът е мъртъв – кълвачът не диша.
Видях и окото му – разтопено от слънцето захарче
и заплаках, заровил глава във перата му тънички.
Беше се стъмнило – ти през копривата бягаше.
А една крава отнесе нанякъде твоята кърпичка.
Борис Христов
събота, 6 декември 2008 г.
Mисис Съдба...
Румяна Йорданова Симова
Извинете ме, мисис Съдба.
Много рядко към Вас се обръщам.
Днес, обаче, пристигам с молба,
стъпвам тихо и леко - на пръсти.
И от страх да не Ви огорча
с неуместна шега или дума,
аз неловко в момента мълча...
И си мисля - дали е разумно
да Ви моля точно сега
за неща, за които не бива...
Дъх поемам да се престраша,
а препуска във вените диво
мойта кръв. Може би ще сгреша,
може би ще звучи некрасиво,
но Ви моля днес, мисис Съдба,
разрешете да бъда щастлива,
искам глътчица жива вода -
за да ръся по утрото сиво,
за да светне отново денят
и развявайки огнена грива
слънчев кон да поеме на път...
Всъщност искам,
Мисис,Съдба,
да съм жива...
Румяна Йорданова Симова
Извинете ме, мисис Съдба.
Много рядко към Вас се обръщам.
Днес, обаче, пристигам с молба,
стъпвам тихо и леко - на пръсти.
И от страх да не Ви огорча
с неуместна шега или дума,
аз неловко в момента мълча...
И си мисля - дали е разумно
да Ви моля точно сега
за неща, за които не бива...
Дъх поемам да се престраша,
а препуска във вените диво
мойта кръв. Може би ще сгреша,
може би ще звучи некрасиво,
но Ви моля днес, мисис Съдба,
разрешете да бъда щастлива,
искам глътчица жива вода -
за да ръся по утрото сиво,
за да светне отново денят
и развявайки огнена грива
слънчев кон да поеме на път...
Всъщност искам,
Мисис,Съдба,
да съм жива...
четвъртък, 4 декември 2008 г.
МОЛИТВА
Над нивите безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болката си, и лъжите.
Наивен бях. И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах. Нищо.
Обичах ги. И лъжеха ме много.
И много ми е болно. Нищо.
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици...
Земя, дари ме с твойта сила -
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде - от глупците.
Земя, дари ме с малко сила -
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки...
Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене
земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното и дишане.
И падам на колени.
И се моля.
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Стефан Цанев
Над нивите безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болката си, и лъжите.
Наивен бях. И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах. Нищо.
Обичах ги. И лъжеха ме много.
И много ми е болно. Нищо.
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици...
Земя, дари ме с твойта сила -
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде - от глупците.
Земя, дари ме с малко сила -
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки...
Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене
земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното и дишане.
И падам на колени.
И се моля.
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Стефан Цанев
четвъртък, 25 септември 2008 г.
Яким Дянков Иванов (яким)
Няма такава любов - пропиляна.
Няма любов по погрешка - каприз.
Няма сърце защитено от рана.
Няма изгаряща обич без риск.
Всичко, което съм казал е вярно.
Всичко, което направих за теб.
Всичко, което получих в замяна ...
Всичко запазих и всичко приех.
Има надежда, която леукува.
Има подслон за бездомни души.
Има Любов - Любовта съществува.
Има я даже когато грешим.
Само понякога леко заспива.
Само понякога, щом сме сами.
Само понякога тя си отива.
Само понякога много боли
Няма такава любов - пропиляна.
Няма любов по погрешка - каприз.
Няма сърце защитено от рана.
Няма изгаряща обич без риск.
Всичко, което съм казал е вярно.
Всичко, което направих за теб.
Всичко, което получих в замяна ...
Всичко запазих и всичко приех.
Има надежда, която леукува.
Има подслон за бездомни души.
Има Любов - Любовта съществува.
Има я даже когато грешим.
Само понякога леко заспива.
Само понякога, щом сме сами.
Само понякога тя си отива.
Само понякога много боли
МАТЕРИЯ
На чувствата в отчаяния лов,
додето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.
Макар, че от любов не се лекува.
И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да й простят.
Макар, че от любов не се прощава.
В света, от реализъм опростен
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.
Макар, че от любов не се умира.
Калин Донков
На чувствата в отчаяния лов,
додето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.
Макар, че от любов не се лекува.
И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да й простят.
Макар, че от любов не се прощава.
В света, от реализъм опростен
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.
Макар, че от любов не се умира.
Калин Донков
Последен
Калин Донков
Тайно се плашим от всеки възторг неуверен
По-понятна тъгата ненужна-но ярка
Всъщност света ни така справедливо измерен
Просто не може на всеки да бъде по мярка
Нервно живеем, а нервите станаха здрави
Празнично светим- а празника пак ни прескача
Грижата само човек на човека подава
Като излъскано в хиляди длани петаче
Колко наивно закривах от срам синините
Лекувах по лицето тревожните знаци
Мигар са малко онези юнаци, които
Носят усмивка, както се носят мустаци
Нека когато завърша гнева си безвреден
Когато затръшна горчивата своя тетрадка
Най-талантливият вече да не е най-беден
Най-храбрият да не живее най-кратко
Най-красивият да е поне веднъж обичан
Най-нежният да е най-сетне погален
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален
Имам да чакам в този живот неизгледан
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача
Да се засмея. Но тъй да се смея последен,
Че да се чува как повече
Никой не плаче
Калин Донков
Тайно се плашим от всеки възторг неуверен
По-понятна тъгата ненужна-но ярка
Всъщност света ни така справедливо измерен
Просто не може на всеки да бъде по мярка
Нервно живеем, а нервите станаха здрави
Празнично светим- а празника пак ни прескача
Грижата само човек на човека подава
Като излъскано в хиляди длани петаче
Колко наивно закривах от срам синините
Лекувах по лицето тревожните знаци
Мигар са малко онези юнаци, които
Носят усмивка, както се носят мустаци
Нека когато завърша гнева си безвреден
Когато затръшна горчивата своя тетрадка
Най-талантливият вече да не е най-беден
Най-храбрият да не живее най-кратко
Най-красивият да е поне веднъж обичан
Най-нежният да е най-сетне погален
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален
Имам да чакам в този живот неизгледан
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача
Да се засмея. Но тъй да се смея последен,
Че да се чува как повече
Никой не плаче
понеделник, 22 септември 2008 г.
неделя, 10 август 2008 г.
неделя, 3 август 2008 г.
вторник, 29 юли 2008 г.
* * *
Ако започне да ви стига времето,
ако сънят започне да ви стига
и даже парите...
Ако започнете да разбирате, че очевидните истини са само напреднала
бременност,
от която
се раждат лъжите,
че никоя линия не е по-права от тази,
която затваря кръга,
че вероятността да се удавите
е еднаква в морето и на брега...
Ако започнете да познавате
какъв ще бъде денят
по болките в своето тяло.
БЪДЕТЕ НАЩРЕК!
Не мислете,
че сте помъдряли.
Напротив.
Старостта ви ухажва
с най-баналните си анекдоти.
Борис Пасков
Ако започне да ви стига времето,
ако сънят започне да ви стига
и даже парите...
Ако започнете да разбирате, че очевидните истини са само напреднала
бременност,
от която
се раждат лъжите,
че никоя линия не е по-права от тази,
която затваря кръга,
че вероятността да се удавите
е еднаква в морето и на брега...
Ако започнете да познавате
какъв ще бъде денят
по болките в своето тяло.
БЪДЕТЕ НАЩРЕК!
Не мислете,
че сте помъдряли.
Напротив.
Старостта ви ухажва
с най-баналните си анекдоти.
Борис Пасков
събота, 12 юли 2008 г.
Дамян Дамянов
Всеки делник има красота - Свободата, Санчо!...
- Свободата, Санчо!... - Дон Кихот горещо
маха две ръце - две мелнични криле.
- Свободата, Санчо, е велико нещо!
... Санчо го не чува - тъп като теле.
- Санчо, разбери ме!...
Санчо не разбира.
Санчо дъвче нещо. Санчо е зает.
Дон Кихот откача. Дон Кихот умира.
Санчо оцелява. И върви напред.
Всеки делник има красота - Свободата, Санчо!...
- Свободата, Санчо!... - Дон Кихот горещо
маха две ръце - две мелнични криле.
- Свободата, Санчо, е велико нещо!
... Санчо го не чува - тъп като теле.
- Санчо, разбери ме!...
Санчо не разбира.
Санчо дъвче нещо. Санчо е зает.
Дон Кихот откача. Дон Кихот умира.
Санчо оцелява. И върви напред.
ОПИТ ЗА РЕВНОСТ
Как живеете със нея,
просто? - Удар на весло! -
Избледня ли като кея
туй, което е било
с мене - плаващ остров в бездните
на небесното море!
Не любовница - посестрима
да ви бъдех по-добре!
Как живеете с женица
проста? И без божества?
Детронирали царица
(сам без трон подир това).
Как търпите, как понасяте
делничната сивота?
Как заплащате, нещастнико,
данъци на пошлостта?
"Гърчове, сърдечни спазми -
стига! Край на тоя плен!"
Как с онази или тази
преживявате без мен?
Как, по-женствена ли тя е -
другата? Виж - рядък шанс!
Търсехте преди Синая,
а намерихте ерзац!
Как сте с чуждата? Търпи ли ви?
Или ви обръща гръб?
С бича Зевсов не плющи ли
по челото ви срамът?
Грижите ли се за здравето?
За дома? А песента?
Всъщност, драги, как се справяте
с язвите на съвестта?
Как живеете с пазарски
стоки? Тежко огорчен?
Как след мрамора карарски
спряхте пред това парче
гипсово? (От блок изсечен
бог - и целият разбит!)
Как сте с хилядната вече,
вий, позналият Лилит?
Уж все нови стоки вземате,
а не са ли стари те?
Как живеете със земната
простосмъртна, без шестте
чувства? Май добре изглеждате...
В плитка яма като таз
как живееш, мили? Тежко ли?
Тъй ли, както с него - аз?
Марина Цветаева
Как живеете със нея,
просто? - Удар на весло! -
Избледня ли като кея
туй, което е било
с мене - плаващ остров в бездните
на небесното море!
Не любовница - посестрима
да ви бъдех по-добре!
Как живеете с женица
проста? И без божества?
Детронирали царица
(сам без трон подир това).
Как търпите, как понасяте
делничната сивота?
Как заплащате, нещастнико,
данъци на пошлостта?
"Гърчове, сърдечни спазми -
стига! Край на тоя плен!"
Как с онази или тази
преживявате без мен?
Как, по-женствена ли тя е -
другата? Виж - рядък шанс!
Търсехте преди Синая,
а намерихте ерзац!
Как сте с чуждата? Търпи ли ви?
Или ви обръща гръб?
С бича Зевсов не плющи ли
по челото ви срамът?
Грижите ли се за здравето?
За дома? А песента?
Всъщност, драги, как се справяте
с язвите на съвестта?
Как живеете с пазарски
стоки? Тежко огорчен?
Как след мрамора карарски
спряхте пред това парче
гипсово? (От блок изсечен
бог - и целият разбит!)
Как сте с хилядната вече,
вий, позналият Лилит?
Уж все нови стоки вземате,
а не са ли стари те?
Как живеете със земната
простосмъртна, без шестте
чувства? Май добре изглеждате...
В плитка яма като таз
как живееш, мили? Тежко ли?
Тъй ли, както с него - аз?
Марина Цветаева
ПРИСЪДА
За да живея,
трябва непрестанно
по нещо да умира в мен самия.
Осъждам ви на смърт
чрез неприязън
приятелства,
в бедата уязвими,
познаства,
край душата ми събрани,
неканени на нейната трапеза.
Осъждам ви на смърт
чрез равнодушие,
измамни
и примамливи желания,
създадени от мен
големи робства
пред малки хора
и пред малки цели.
Осъждам ви на смърт
чрез недоверие,
лъжи,
в които вярвам доверчиво,
слънца от станиол
които вземам
за истински слънца на хоризонта.
Осъждам ви на смърт,
за да живея.
Веселин Ханчев
За да живея,
трябва непрестанно
по нещо да умира в мен самия.
Осъждам ви на смърт
чрез неприязън
приятелства,
в бедата уязвими,
познаства,
край душата ми събрани,
неканени на нейната трапеза.
Осъждам ви на смърт
чрез равнодушие,
измамни
и примамливи желания,
създадени от мен
големи робства
пред малки хора
и пред малки цели.
Осъждам ви на смърт
чрез недоверие,
лъжи,
в които вярвам доверчиво,
слънца от станиол
които вземам
за истински слънца на хоризонта.
Осъждам ви на смърт,
за да живея.
Веселин Ханчев
четвъртък, 10 юли 2008 г.
Живея с откоси
Целуван съм тук – по челото.
Погалван съм даже с перо.
Избягвам играта на тото –
съдбата ми стана крило.
Не бякам, а търся късмета.
Не крия главата в пръстта.
Не мога да пазя диета,
но пазя си още честта.
Понякога стрелвам в десятката ...
Връхлита ме тиха любов.
Успявам за някоя взятка ...
Откликвам на сутрашния зов.
Не дразня с излишни въпроси.
Не чакам ни милост, ни знак.
Живея набързо – с откоси
и търся оазис в трънак!
Инж. Никола Апостолов, София
Целуван съм тук – по челото.
Погалван съм даже с перо.
Избягвам играта на тото –
съдбата ми стана крило.
Не бякам, а търся късмета.
Не крия главата в пръстта.
Не мога да пазя диета,
но пазя си още честта.
Понякога стрелвам в десятката ...
Връхлита ме тиха любов.
Успявам за някоя взятка ...
Откликвам на сутрашния зов.
Не дразня с излишни въпроси.
Не чакам ни милост, ни знак.
Живея набързо – с откоси
и търся оазис в трънак!
Инж. Никола Апостолов, София
ДОКОСНИ .....
Докосни сърцето ми и аз ще докосна твоето,
с мила дума или две...защото добротата
ражда най-сладкия плод,
който превръща мечтите в реалност.
Докосни живота ми с нежност,
сподели мечтите ми, както аз споделям твоите...
Покажи ми, че наистина те е грижа за мен,
защото трудно се намират истински приятели...
Докосни сърцето ми и аз ще докосвам твоето,
по малко, всеки ден....
Докосни сърцето ми и аз ще докосна твоето,
с мила дума или две...защото добротата
ражда най-сладкия плод,
който превръща мечтите в реалност.
Докосни живота ми с нежност,
сподели мечтите ми, както аз споделям твоите...
Покажи ми, че наистина те е грижа за мен,
защото трудно се намират истински приятели...
Докосни сърцето ми и аз ще докосвам твоето,
по малко, всеки ден....
*****
Нямам нерви за дълги любови,
а кратките - не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това "Обичам те"?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те - много пъти са ме лъгали.
И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,че всичко е само временно.
А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре - да живее рискът!
Хайде сега - отведи ме оттука!
Ако ти стиска...
*****
ДИВА КЪПИНА
Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост.
Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата.
Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват.
Не мога да вирея върху паркетна почва.
Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината
(а по душата ми – следи от зъбите на вятъра).
Като дива къпина съм – предупреждавам.
Когато нехайно посягат към мене –
умея до кръв да ранявам.
Внимавай !
Да не се закачиш, както случайно си свърнал –
няма отърване.
Маргарита Петкова
Нямам нерви за дълги любови,
а кратките - не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това "Обичам те"?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те - много пъти са ме лъгали.
И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,че всичко е само временно.
А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре - да живее рискът!
Хайде сега - отведи ме оттука!
Ако ти стиска...
*****
ДИВА КЪПИНА
Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост.
Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата.
Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват.
Не мога да вирея върху паркетна почва.
Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината
(а по душата ми – следи от зъбите на вятъра).
Като дива къпина съм – предупреждавам.
Когато нехайно посягат към мене –
умея до кръв да ранявам.
Внимавай !
Да не се закачиш, както случайно си свърнал –
няма отърване.
Маргарита Петкова
сряда, 9 юли 2008 г.
Проблемът е ваш
Аврам Аврамов
Един живот е...и е мой.
Ще си го живея както искам.
Ненавиждам вселенския покой,
съдбата си до капка ще изстискам.
Не ме сочете с парализиран пръст,
че по пътя си самоуверено вървя.
Не ме съветвайте с неистов хъс,
че не веднъж и дваж сърцето ми кървя.
Мисълта ми не брулете със ехидна злоба,
затуй че не се побира в овча кожа.
Закърмен съм с нетърпеливата прокоба
да се кръстя с мълния , а не със ножа.
Своенравен съм и прям.И храча подлеците.
И тези,които във калъп се мъчат да ме вкарат.
Моят свят гостоприемен е за пришълците,доказали насън,че
ненавиждат Рая.
И не осквернявайте със хулни излияния
мечтите ми,че имат неочаквани обрати.
Предпочитам да умра без покаяния,
отколкото Духът ми над Черна дупка да се клати.
Аврам Аврамов
Един живот е...и е мой.
Ще си го живея както искам.
Ненавиждам вселенския покой,
съдбата си до капка ще изстискам.
Не ме сочете с парализиран пръст,
че по пътя си самоуверено вървя.
Не ме съветвайте с неистов хъс,
че не веднъж и дваж сърцето ми кървя.
Мисълта ми не брулете със ехидна злоба,
затуй че не се побира в овча кожа.
Закърмен съм с нетърпеливата прокоба
да се кръстя с мълния , а не със ножа.
Своенравен съм и прям.И храча подлеците.
И тези,които във калъп се мъчат да ме вкарат.
Моят свят гостоприемен е за пришълците,доказали насън,че
ненавиждат Рая.
И не осквернявайте със хулни излияния
мечтите ми,че имат неочаквани обрати.
Предпочитам да умра без покаяния,
отколкото Духът ми над Черна дупка да се клати.
неделя, 22 юни 2008 г.
четвъртък, 19 юни 2008 г.
Слабите плачат пред нас.
И ръкомахат. И викат.
Те ни нападат на глас.
И не прощават на никого.
Слабите гледат назад.
Търсят вина и причина.
Нашите грешки броят.
И са самата невинност.
Хванати като в капан
В тежките земни вериги-
гълтат без милост и свян
всичко.Но все не им стига.
В нищо не вярват. Не спят.
Гонят предатели скрити
Да ги разпънат на кръст.
Но не владеят душите си.
Дълго и страшно сами,
Те се нуждаят от сцена-
в гръб да забиват ками,
да се кълнат и изменят.
Злото е техния път.
Води ги право към ада.
Ала не могат да спрат
И да помолят пощада.
Слабите плачат от нас
и от света.Ако мине.
Като деца-до захлас-
И на преклонни години.
Автор: Веселина Атанасова
*****
СИЛНИТЕ
Силните плачат сами.
Не ръкомахат.Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
Как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
От небесата дарени.
Тяхната воля твори
Нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
И доживотната завист-
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи.
Прави ги по- всемогъщи
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.
Веселина Атанасова
И ръкомахат. И викат.
Те ни нападат на глас.
И не прощават на никого.
Слабите гледат назад.
Търсят вина и причина.
Нашите грешки броят.
И са самата невинност.
Хванати като в капан
В тежките земни вериги-
гълтат без милост и свян
всичко.Но все не им стига.
В нищо не вярват. Не спят.
Гонят предатели скрити
Да ги разпънат на кръст.
Но не владеят душите си.
Дълго и страшно сами,
Те се нуждаят от сцена-
в гръб да забиват ками,
да се кълнат и изменят.
Злото е техния път.
Води ги право към ада.
Ала не могат да спрат
И да помолят пощада.
Слабите плачат от нас
и от света.Ако мине.
Като деца-до захлас-
И на преклонни години.
Автор: Веселина Атанасова
*****
СИЛНИТЕ
Силните плачат сами.
Не ръкомахат.Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
Как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
От небесата дарени.
Тяхната воля твори
Нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
И доживотната завист-
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи.
Прави ги по- всемогъщи
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.
Веселина Атанасова
вторник, 17 юни 2008 г.
неделя, 15 юни 2008 г.
Сюли Прюдом
Пукнатата Ваза
Във вазата ми пукнатина
при удар от ветрило се яви
над нея бързо то премина
и никой даже шум не долови
Но тази сякаш лека рана
разяждайки кристала ден след ден
да го дълбае не престана
догдето той накрая бе сломен.
Пресъхна пукнатата ваза
без капка вехнат клетите цветя
но никой туй не забелязва
не пипайте!Пропукана е тя!
Понякога ръка любима
докосва нежното сърце едва
повяхва сякаш в люта зима
цветът на любовта подир това
Сърцето здраво уж остава
ала потайна рана го гнети
нараства болката тогава
разбито е,не го докосвай ти.
Пукнатата Ваза
Във вазата ми пукнатина
при удар от ветрило се яви
над нея бързо то премина
и никой даже шум не долови
Но тази сякаш лека рана
разяждайки кристала ден след ден
да го дълбае не престана
догдето той накрая бе сломен.
Пресъхна пукнатата ваза
без капка вехнат клетите цветя
но никой туй не забелязва
не пипайте!Пропукана е тя!
Понякога ръка любима
докосва нежното сърце едва
повяхва сякаш в люта зима
цветът на любовта подир това
Сърцето здраво уж остава
ала потайна рана го гнети
нараства болката тогава
разбито е,не го докосвай ти.
- Защо има сълзи ?!
- Вече ги няма !
- Защо плачеш ?!
- Вече не плача !
- Къде е сърцето ?!
- На парчета е вече !
-Къде ти е душата ?!
- Съдбата я смачка и ми я хвърли в краката !
- Къде ти е усмивката ?!
- Дълбоко в прахта.От фарса и мъката е сменена тя !
- Ами къде е щастието ?!
- Забравих го вече - то е толкова далече !
- Тогава защо имаш още мисли в главата ?!
- Може би това е отплатата за изгубеното сърце и душата !
- Вече ги няма !
- Защо плачеш ?!
- Вече не плача !
- Къде е сърцето ?!
- На парчета е вече !
-Къде ти е душата ?!
- Съдбата я смачка и ми я хвърли в краката !
- Къде ти е усмивката ?!
- Дълбоко в прахта.От фарса и мъката е сменена тя !
- Ами къде е щастието ?!
- Забравих го вече - то е толкова далече !
- Тогава защо имаш още мисли в главата ?!
- Може би това е отплатата за изгубеното сърце и душата !
Завист
Тези, които завиждат, се в болни превръщат,
те от завиждане своите нерви рушат;
тези, които завиждат, се винаги мръщят
дето успех е проправил към някого път.
Много успехи в живота и много победи,
с тях неотлъчно се движи и злобата зла,
радват се всички и все някой с яд ще погледа,
топлата радост на друг щом е дала крила.
Тези, които завиждат, се в болни превръщат -
всичко човешко, завиждат ли, лудо рушат,
чистите мисли и здраве, добро се не връщат,
злоба и завист в сърцето проправят ли път.
не знам автора
Тези, които завиждат, се в болни превръщат,
те от завиждане своите нерви рушат;
тези, които завиждат, се винаги мръщят
дето успех е проправил към някого път.
Много успехи в живота и много победи,
с тях неотлъчно се движи и злобата зла,
радват се всички и все някой с яд ще погледа,
топлата радост на друг щом е дала крила.
Тези, които завиждат, се в болни превръщат -
всичко човешко, завиждат ли, лудо рушат,
чистите мисли и здраве, добро се не връщат,
злоба и завист в сърцето проправят ли път.
не знам автора
))))))))))))))
Дай ръката си, Ралица,
щастлива ще бъдеш с мен,
по чаршафите бели ще бродиме,
нощ и ден. Нощ и ден.
Родени сме - ще се обичаме,
родени сме - ще полетим,
родени сме да се привличаме,
нощ и ден. Нощ и ден.
Аз искам да плувам в кревата ти,
аз искам да бъда във теб,
аз искам да пипам косата ти,
нощ и ден. Нощ и ден.
С мед ще намажем телата си,
в брашното ще легнем да спим
и нежно сплели краката си,
ще творим, ще творим.
не знам автора
Дай ръката си, Ралица,
щастлива ще бъдеш с мен,
по чаршафите бели ще бродиме,
нощ и ден. Нощ и ден.
Родени сме - ще се обичаме,
родени сме - ще полетим,
родени сме да се привличаме,
нощ и ден. Нощ и ден.
Аз искам да плувам в кревата ти,
аз искам да бъда във теб,
аз искам да пипам косата ти,
нощ и ден. Нощ и ден.
С мед ще намажем телата си,
в брашното ще легнем да спим
и нежно сплели краката си,
ще творим, ще творим.
не знам автора
Животът снощи зверски се напи.
/Със всички извинителни причини./
така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.
На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повяхнали цветя не правят празник...
На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!
На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.
И после падна под една дъга
/от виненки - навместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа.
Проклета да съм, ако го събудя!
/не зная автора/
/Със всички извинителни причини./
така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.
На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повяхнали цветя не правят празник...
На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!
На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.
И после падна под една дъга
/от виненки - навместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа.
Проклета да съм, ако го събудя!
/не зная автора/
Всички сме хора
(от Борислава Мартинова)
Нека помним, че всички сме хора –
без класа, без цвят и без пол,
че всеки човек е създаден от Бога
и идва на този свят гол.
И няма кой знае с какво да си тръгне –
чифт обувки и черен костюм –
всичко друго остава отгоре –
без спомен дори за родния дом.
Затова нека съберем си усмивки
и помогнем на тези в беда,
за да няма тежки въздишки,
за да няма след нас пустота!
(от Борислава Мартинова)
Нека помним, че всички сме хора –
без класа, без цвят и без пол,
че всеки човек е създаден от Бога
и идва на този свят гол.
И няма кой знае с какво да си тръгне –
чифт обувки и черен костюм –
всичко друго остава отгоре –
без спомен дори за родния дом.
Затова нека съберем си усмивки
и помогнем на тези в беда,
за да няма тежки въздишки,
за да няма след нас пустота!
Сезони
(от Борислава Мартинова)
Аз няма да ти подаря звезди –
вземи искрата от очите,
няма да те къпя във реки –
можеш ли да пиеш от сълзите?
За теб не ще бера цветя през пролетта –
букети много във живота си ще имаш,
на теб обричам младостта –
единствената само моя пролет.
Лятото за теб не ще е лято –
езичница ще бъда в любовта,
слънцето не ще мечтаеш
за теб, защото ще гори плътта.
Няма да си тръгна с есента –
за теб ще бъде всеки паднал лист,
но не по горските пътеки –
на календара всеки миг.
През зимата отново ще съм с теб–
сърцето ти да сгрявам с любовта си,
да утъпквам тесните пътеки,
където няма брод и слънцето не свети.
Ще съм единствения светъл лъч,
и твоята мечта, и твоя нежен пристан,
на странника, завърнал се от път
домът уютен и спокоен.
(от Борислава Мартинова)
Аз няма да ти подаря звезди –
вземи искрата от очите,
няма да те къпя във реки –
можеш ли да пиеш от сълзите?
За теб не ще бера цветя през пролетта –
букети много във живота си ще имаш,
на теб обричам младостта –
единствената само моя пролет.
Лятото за теб не ще е лято –
езичница ще бъда в любовта,
слънцето не ще мечтаеш
за теб, защото ще гори плътта.
Няма да си тръгна с есента –
за теб ще бъде всеки паднал лист,
но не по горските пътеки –
на календара всеки миг.
През зимата отново ще съм с теб–
сърцето ти да сгрявам с любовта си,
да утъпквам тесните пътеки,
където няма брод и слънцето не свети.
Ще съм единствения светъл лъч,
и твоята мечта, и твоя нежен пристан,
на странника, завърнал се от път
домът уютен и спокоен.
Сидхарта се превръща в Буда
(от Антон Баев)
Не съществува друг път за онзи,
който иска да проповядва.
Херман Хесе
Не можеш да направиш нещо,
когато срещу теб е всичко.
Но можеш да направиш всичко
тогава ти със себе си.
(Това е точка на Пречупване.)
В градината с дървото Бодхи
ти можеш да размисляш дълго
или да се обесиш в сянката
на някой клон дебел.
(Това е личният ти Избор.)
Смокинята, макар да е
най-съблазнителното нещо,
я отмини. Тя няма да те наяде,
а само ще усили жаждата.
(Това е твоето Усилие.)
Брамините, които учат, че
в душата ти светът е скрит,
се заблуждават. Той е пред очите ти,
въпросът е душата ти къде е.
(Това е другото Познание.)
Отхвърлил всичките учения,
защо се заобграждаш с ученици?
Пусни ги да си идат. Всеки
свободен е да не приема другия.
(Това е висша Свобода.)
Кое по-важно е – целта
или пък пътят сам по себе си?
Настъпва всяко просветление
след дни на мрак и самота.
(Това е вече Буда.)
(от Антон Баев)
Не съществува друг път за онзи,
който иска да проповядва.
Херман Хесе
Не можеш да направиш нещо,
когато срещу теб е всичко.
Но можеш да направиш всичко
тогава ти със себе си.
(Това е точка на Пречупване.)
В градината с дървото Бодхи
ти можеш да размисляш дълго
или да се обесиш в сянката
на някой клон дебел.
(Това е личният ти Избор.)
Смокинята, макар да е
най-съблазнителното нещо,
я отмини. Тя няма да те наяде,
а само ще усили жаждата.
(Това е твоето Усилие.)
Брамините, които учат, че
в душата ти светът е скрит,
се заблуждават. Той е пред очите ти,
въпросът е душата ти къде е.
(Това е другото Познание.)
Отхвърлил всичките учения,
защо се заобграждаш с ученици?
Пусни ги да си идат. Всеки
свободен е да не приема другия.
(Това е висша Свобода.)
Кое по-важно е – целта
или пък пътят сам по себе си?
Настъпва всяко просветление
след дни на мрак и самота.
(Това е вече Буда.)
Душа назаем
Атанас Цанков
Колко дълго мълчах, примирен и окаян,
от притворство и страх или просто отчаян!
Аз вървях като сляп, аз живях на земята
за единия хляб, за едната заплата.
Колко късно, уви, се досеща човека,
че със него върви и душата му лека.
Че със него и тя ту се радва, ту страда,
че от всички неща земен дял й се пада.
Че по краткия път всеки нерв, всяка вена
някой ден ще умрат, тя ще бъде спасена!
И свободна от плен, ще ме търси навярно,
но, обречен на тлен, аз ще липсвам коварно.
А във бъдните дни тя едничка обаче
ще изкупва вини, ще се вайка и плаче
за живота ми – цял в пустотата огромна.
Че все пак съм живял само тя ще си спомня.
Под гранита студен, под пръстта, под тревата
ще се връща при мен на задушница свята.
Ще се плисне вино и тамян ще ухае.
В този миг тя дано вместо мен се покае...
Моя страдна душа, взета сякаш назаем,
със едно се теша, че не ще се познаем.
За какво съм ти аз, тъй греховно безбожен?
Ти си честният глас на света невъзможен,
моя луда мечта и любов, и прозрение,
надживяла смъртта и спасена от тление.
Ти едничка разбра, моя спътнице слаба –
от зора до зора, че се боря за хляба.
Че в позора нечут в който грозно живея,
аз се правя на луд, за да не полудея!
Атанас Цанков
Колко дълго мълчах, примирен и окаян,
от притворство и страх или просто отчаян!
Аз вървях като сляп, аз живях на земята
за единия хляб, за едната заплата.
Колко късно, уви, се досеща човека,
че със него върви и душата му лека.
Че със него и тя ту се радва, ту страда,
че от всички неща земен дял й се пада.
Че по краткия път всеки нерв, всяка вена
някой ден ще умрат, тя ще бъде спасена!
И свободна от плен, ще ме търси навярно,
но, обречен на тлен, аз ще липсвам коварно.
А във бъдните дни тя едничка обаче
ще изкупва вини, ще се вайка и плаче
за живота ми – цял в пустотата огромна.
Че все пак съм живял само тя ще си спомня.
Под гранита студен, под пръстта, под тревата
ще се връща при мен на задушница свята.
Ще се плисне вино и тамян ще ухае.
В този миг тя дано вместо мен се покае...
Моя страдна душа, взета сякаш назаем,
със едно се теша, че не ще се познаем.
За какво съм ти аз, тъй греховно безбожен?
Ти си честният глас на света невъзможен,
моя луда мечта и любов, и прозрение,
надживяла смъртта и спасена от тление.
Ти едничка разбра, моя спътнице слаба –
от зора до зора, че се боря за хляба.
Че в позора нечут в който грозно живея,
аз се правя на луд, за да не полудея!
Иван Ненков
ЕЗОП
При спомена за мене не пийте в златни чаши.
Въртящата се сцена на този свят ме плаши.
Антрактът е внезапен, сред всички земни хора
с език, на две прехапан, минава Режисьорът.
Жените недолюбени са символ на умиране -
до вчера бяха хубави, но вече са гримирани.
За да не ги забравяме, те вече без преструване
платната на ръкавите навиват на отплуване.
Но тази плът, заставяла и бог да коленичи,
с годините и ставала и есенна, и ничия...
Все още има зрители върху брега на Самос.
А няма победители. И победени няма.
Не знам какъв оракул смъртта ми предизвика,
душата ми не плаче, щом може да извика.
Аз вдигам златна чаша! А в басните след мене
поуките за вас са, макар от мен платени.
ЕЗОП
При спомена за мене не пийте в златни чаши.
Въртящата се сцена на този свят ме плаши.
Антрактът е внезапен, сред всички земни хора
с език, на две прехапан, минава Режисьорът.
Жените недолюбени са символ на умиране -
до вчера бяха хубави, но вече са гримирани.
За да не ги забравяме, те вече без преструване
платната на ръкавите навиват на отплуване.
Но тази плът, заставяла и бог да коленичи,
с годините и ставала и есенна, и ничия...
Все още има зрители върху брега на Самос.
А няма победители. И победени няма.
Не знам какъв оракул смъртта ми предизвика,
душата ми не плаче, щом може да извика.
Аз вдигам златна чаша! А в басните след мене
поуките за вас са, макар от мен платени.
събота, 7 юни 2008 г.
четвъртък, 5 юни 2008 г.
Пейо Яворов
Житейски дребни грижи...
Житейски дребни грижи са всичко похабили -
размислиш ли, неволно сърцето те боли;
а блянове такива... С кого ли, боже мили,
с кого душевни мъки човек да сподели?
Орел затворен в клетка, тревожен дух отпада
и дреме полусънен в желана самота;
търпи ли се оная убийствена досада от
хорската пазарна и жалка суета?
Житейски дребни грижи...
Житейски дребни грижи са всичко похабили -
размислиш ли, неволно сърцето те боли;
а блянове такива... С кого ли, боже мили,
с кого душевни мъки човек да сподели?
Орел затворен в клетка, тревожен дух отпада
и дреме полусънен в желана самота;
търпи ли се оная убийствена досада от
хорската пазарна и жалка суета?
Една мисъл ме трови,
люти като дим,
че настъпва тревожното време, когато
ние няма със тебе в нощта да вървим,
озарени от звездното злато.
Като мрачен пророк аз предчувствам това,
ала пак те целувам,
и пак те желая.
Ти опряла на моето рамо глава
тръпнеш цялата в някаква чудна омая.
А ти знаеш, че още от първия ден
безвъзвратно са нашите чувства изгубени.
Ах, защо ли светът е така устоен
да се лъжем
и пак да се правим на влюбени.
Марко НЕДЯЛКОВ
люти като дим,
че настъпва тревожното време, когато
ние няма със тебе в нощта да вървим,
озарени от звездното злато.
Като мрачен пророк аз предчувствам това,
ала пак те целувам,
и пак те желая.
Ти опряла на моето рамо глава
тръпнеш цялата в някаква чудна омая.
А ти знаеш, че още от първия ден
безвъзвратно са нашите чувства изгубени.
Ах, защо ли светът е така устоен
да се лъжем
и пак да се правим на влюбени.
Марко НЕДЯЛКОВ
сряда, 4 юни 2008 г.
вторник, 3 юни 2008 г.
СБОГУВАНЕ
Аз вече ще си тръгвам ....от живота ти.
Тук вече няма да съм нужна.
Добрите феи са самотници.
И съм щастлива, и съм тъжна.
Спасих те! (Или бях спасена?)
На този бряг ще те оставя.
Тук старата любов поема те,
а аз се връщам ... да се давя.
Поуки ли? - Да вярваш, че ме има.
А аз да любя, без да съм любима.
Не, не, не си сънувал! Тука бях!
Аз с теб умирах, с теб летях!
Обърнах като сън живота ти,
за да повярваш и в доброто ти.
Добрите феи правят чудеса.
За тях са хапче против самота.
Така че ... тръгвам. Връщам се в мечтите ти.
Дали завинаги? Не знам.
При нужда затвори очите си
и аз ще бъда вечно там!
Мадлен Алгафари
Аз вече ще си тръгвам ....от живота ти.
Тук вече няма да съм нужна.
Добрите феи са самотници.
И съм щастлива, и съм тъжна.
Спасих те! (Или бях спасена?)
На този бряг ще те оставя.
Тук старата любов поема те,
а аз се връщам ... да се давя.
Поуки ли? - Да вярваш, че ме има.
А аз да любя, без да съм любима.
Не, не, не си сънувал! Тука бях!
Аз с теб умирах, с теб летях!
Обърнах като сън живота ти,
за да повярваш и в доброто ти.
Добрите феи правят чудеса.
За тях са хапче против самота.
Така че ... тръгвам. Връщам се в мечтите ти.
Дали завинаги? Не знам.
При нужда затвори очите си
и аз ще бъда вечно там!
Мадлен Алгафари
събота, 31 май 2008 г.
Автор : Кремена Стоева
МОЕТО ПРАВО
Не мислете, че имате право
да ранявате мойта душа.
Тя едва ли на всеки се нрави,
но е моят живот и съдба.
Днес разказвам за мисли и чувства,
утре плача, през сълзи крещя,
но не искам да бъда изкуствена
и фалшива да бъда - не ща.
Нека имам, дори и в излишък,
свойта воля и разум, и власт.
И да бъда аз вопъл и писък,
но и слънце, усмивка и страст.
Не да бъда бездушна пионка,
(да треперя от чуждия ход),
не да гледам света през шпионка,
искам своя свободен живот.
Не оспорвайте моето право,
свойте мисли да казвам на глас.
И преструвки простила, изправям,
а не скланям главата пред вас.
Ще приема и смешен сценарий
от изплакани думи през смях,
а след миг ще гризе съвестта ми,
че повярвах, а всъщност бе грях.
И през болката пак ще минавам,
пак ще вярвам и пак ще тъжа,
пак, ранена до смърт, ще прощавам
и поредната... ваша лъжа.
Ще обичам така, както мога.
Ще живея, но без правила.
И със тръпка и с вяра във Бога,
ще раздавам пак свойта душа!
МОЕТО ПРАВО
Не мислете, че имате право
да ранявате мойта душа.
Тя едва ли на всеки се нрави,
но е моят живот и съдба.
Днес разказвам за мисли и чувства,
утре плача, през сълзи крещя,
но не искам да бъда изкуствена
и фалшива да бъда - не ща.
Нека имам, дори и в излишък,
свойта воля и разум, и власт.
И да бъда аз вопъл и писък,
но и слънце, усмивка и страст.
Не да бъда бездушна пионка,
(да треперя от чуждия ход),
не да гледам света през шпионка,
искам своя свободен живот.
Не оспорвайте моето право,
свойте мисли да казвам на глас.
И преструвки простила, изправям,
а не скланям главата пред вас.
Ще приема и смешен сценарий
от изплакани думи през смях,
а след миг ще гризе съвестта ми,
че повярвах, а всъщност бе грях.
И през болката пак ще минавам,
пак ще вярвам и пак ще тъжа,
пак, ранена до смърт, ще прощавам
и поредната... ваша лъжа.
Ще обичам така, както мога.
Ще живея, но без правила.
И със тръпка и с вяра във Бога,
ще раздавам пак свойта душа!
Любовта на инвалида
И какво от това, че не мога да ходя?
И какво, че съм грозен и глух или сляп?
Ех, сърцето ранимо аз имам от Бога.
Инвалидни души тровят честния свят.
И сълза от очите си често отронвам.
Всяко чуждо страдание в мене гори.
Колко мъка на хората даде, Природо!
Бих желал да те мразя. Не мога, уви.
Аз обичам, изгарям и страстно желая.
Като струна изопната стене плътта.
Ще се спре ли пред мен някой кротко? Не зная.
Ще му дам своя огън, и блян, и мечта.
Ще отворя пред него вратата вълшебна.
Чуден свят със звезди ще открия пред нас.
Нежни думи със обич и плам ще прошепна.
Ще се слеем с вселената. Ще пеем на глас.
И какво от това, че ни смятат за луди?
И какво като нямам ръце и крака?
Колко малко е нужно човек да се влюби-
две мечти, две сърца, благосклонна съдба.
Дияна Ханджиева
И какво от това, че не мога да ходя?
И какво, че съм грозен и глух или сляп?
Ех, сърцето ранимо аз имам от Бога.
Инвалидни души тровят честния свят.
И сълза от очите си често отронвам.
Всяко чуждо страдание в мене гори.
Колко мъка на хората даде, Природо!
Бих желал да те мразя. Не мога, уви.
Аз обичам, изгарям и страстно желая.
Като струна изопната стене плътта.
Ще се спре ли пред мен някой кротко? Не зная.
Ще му дам своя огън, и блян, и мечта.
Ще отворя пред него вратата вълшебна.
Чуден свят със звезди ще открия пред нас.
Нежни думи със обич и плам ще прошепна.
Ще се слеем с вселената. Ще пеем на глас.
И какво от това, че ни смятат за луди?
И какво като нямам ръце и крака?
Колко малко е нужно човек да се влюби-
две мечти, две сърца, благосклонна съдба.
Дияна Ханджиева
Пътища
Пак преминах един кръстопът,
ненамерила вярна посока.
Помъдрях или само без дъх
просто тихо умирах от болка?
Утаени в душата тежат
думи жалки и грозни обиди…
Неразлюбени спомени спят,
с пожълтели копнежи завити.
Уморих се, а в мене трепти
пеперудено нежно безумие
и ме галят ароматни лъжи
от красиво изпредени думи.
Допивам докрай, като в транс,
пълна чаша жадувани грешки,
и, пияна от свян и от срам,
пак флиртувам със истини тежки.
Аз коя съм, защо моят път
се разлива в различни посоки,
по които мечти ме зоват
и ме сриват усмивки жестоки...
Нели Димитрова
Пак преминах един кръстопът,
ненамерила вярна посока.
Помъдрях или само без дъх
просто тихо умирах от болка?
Утаени в душата тежат
думи жалки и грозни обиди…
Неразлюбени спомени спят,
с пожълтели копнежи завити.
Уморих се, а в мене трепти
пеперудено нежно безумие
и ме галят ароматни лъжи
от красиво изпредени думи.
Допивам докрай, като в транс,
пълна чаша жадувани грешки,
и, пияна от свян и от срам,
пак флиртувам със истини тежки.
Аз коя съм, защо моят път
се разлива в различни посоки,
по които мечти ме зоват
и ме сриват усмивки жестоки...
Нели Димитрова
ДИЯНА - на конкурса "Любовта, без която не можем" във Варна са дали първа награда на това стихотворение:
Кога
Когато контрастите станат конфликти,
когато пак огънят срещне вода,
когато към бялото черно прибавиш,
простенва безгласно една сивота.
Когато след думите тегне мълчание,
когато усмивката крие тъга,
когато в очите не срещнеш послание,
в душата нощува една самота.
Когато аморфно се слеят годините,
когато се питаш какво е любов,
когато, по навик, притиснат те грижите,
не виждаш живота, че станал е нов.
Когато се вгледаш в децата пораснали,
когато пригладиш перчема си сив,
когато отдавна са стихнали страстите,
запитай се просто: ”Дали съм щастлив?!...”
Кога
Когато контрастите станат конфликти,
когато пак огънят срещне вода,
когато към бялото черно прибавиш,
простенва безгласно една сивота.
Когато след думите тегне мълчание,
когато усмивката крие тъга,
когато в очите не срещнеш послание,
в душата нощува една самота.
Когато аморфно се слеят годините,
когато се питаш какво е любов,
когато, по навик, притиснат те грижите,
не виждаш живота, че станал е нов.
Когато се вгледаш в децата пораснали,
когато пригладиш перчема си сив,
когато отдавна са стихнали страстите,
запитай се просто: ”Дали съм щастлив?!...”
петък, 2 май 2008 г.
Чувства
Живели нявга на земята
две чувства: ЛЮБОВТА и САМОТАТА.
Решили да се съберат,
живот съвместен да градят.
Родили им се куп деца:
ЩАСТИЕ, ОМРАЗА, ГОРДОСТТА,
СТРАСТ, ЖЕЛАНИЕ, ПРЕЗРЕНИЕ,
КОПНЕЖ, НАИВНОСТ и СЪМНЕНИЕ.
Но както честитичко се получава,
проблем във брака им се появява.
Развод поиска ЛЮБОВТА,
за да живее с ЛУДОСТТА.
Избола сякаш му очите,
слепеца водеше към гибел.
В семейството си ЛУДОСТТА
прие ЩАСТИЕТО и НАИВНОСТТА.
Самотна САМОТАТА плаче,
останала бе без приятел.
ОМРАЗА, ГОРДОСТ и ПРЕЗРЕНИЕ
и малкото дете СЪМНЕНИЕ
решиха да я подкрепят,
живота й да споделят.
Живели нявга на земята
две чувства: ЛЮБОВТА и САМОТАТА.
Решили да се съберат,
живот съвместен да градят.
Родили им се куп деца:
ЩАСТИЕ, ОМРАЗА, ГОРДОСТТА,
СТРАСТ, ЖЕЛАНИЕ, ПРЕЗРЕНИЕ,
КОПНЕЖ, НАИВНОСТ и СЪМНЕНИЕ.
Но както честитичко се получава,
проблем във брака им се появява.
Развод поиска ЛЮБОВТА,
за да живее с ЛУДОСТТА.
Избола сякаш му очите,
слепеца водеше към гибел.
В семейството си ЛУДОСТТА
прие ЩАСТИЕТО и НАИВНОСТТА.
Самотна САМОТАТА плаче,
останала бе без приятел.
ОМРАЗА, ГОРДОСТ и ПРЕЗРЕНИЕ
и малкото дете СЪМНЕНИЕ
решиха да я подкрепят,
живота й да споделят.
четвъртък, 24 април 2008 г.
сряда, 16 април 2008 г.
вторник, 8 април 2008 г.
Смехът на тишината
В таз река душата е воденично колело -
без значение накъде е обърнато,
водата през него тече,
върти го и обратно го връща.
Дори страната си или гърба си
да положиш в тоз поток,
водата все ще преминава.
Сянката не може
слънцето да пренебрегне,
което през деня създава я
и я придвижва.
Душата живее като капчица живак
в дланта на някой обездвижен.
Или да кажем, че душата е луната,
която на всеки трийсет дена
два има толкоз пусти, уединена,
че съвсем изчезва.
През другите двайсет и осем
тя преминава
през различни нива на раздяла,
нещастна, но се смее.
Смехът е пътят на влюбените.
Те живеят и умират гъделичкани
и винаги със свежи лица,
понеже знаят за завръщането,
което наближава.
Не питай за това!
Отговорите
и твоите въпроси в отговор
ще объркат зрението на очите ти.
Изживей тази смееща се тишина.
Мевляна Джеляледин Руми
***
Не жали по мен... Не казвай, че си тъжен...
Смъртта ми може да изглежда залез...
Но всъщност тя е изгрев...
Мевляна Джеляледин Руми
***
В таз река душата е воденично колело -
без значение накъде е обърнато,
водата през него тече,
върти го и обратно го връща.
Дори страната си или гърба си
да положиш в тоз поток,
водата все ще преминава.
Сянката не може
слънцето да пренебрегне,
което през деня създава я
и я придвижва.
Душата живее като капчица живак
в дланта на някой обездвижен.
Или да кажем, че душата е луната,
която на всеки трийсет дена
два има толкоз пусти, уединена,
че съвсем изчезва.
През другите двайсет и осем
тя преминава
през различни нива на раздяла,
нещастна, но се смее.
Смехът е пътят на влюбените.
Те живеят и умират гъделичкани
и винаги със свежи лица,
понеже знаят за завръщането,
което наближава.
Не питай за това!
Отговорите
и твоите въпроси в отговор
ще объркат зрението на очите ти.
Изживей тази смееща се тишина.
Мевляна Джеляледин Руми
***
Не жали по мен... Не казвай, че си тъжен...
Смъртта ми може да изглежда залез...
Но всъщност тя е изгрев...
Мевляна Джеляледин Руми
***
сряда, 19 март 2008 г.
Добър вечер! Не слагайте прибор за мен!
Не мърсете чинии за чисти подробности.
Загорчава дори и най-сладкия кейк,
ако бъде поръсен със захарна подлост...
Не наливайте вино! Красив зъл пелин
в подходящата чаша. Заоблено-остра.
Не! Не ми е самотно да бъда единствена,
между многото черни овчици на Господ.
Не разрязвайте меко опечен твърд хляб,
и не ме съблазнявайте с пилешко свинско!
Имам толкова гордост, че даже ината ви,
ще изглежда по-дребен от стъпка на призрак.
Приберете усмивките в стария шкаф,
ще ви трябват за новите вярващи гости...
Ще си тръгна. Kогато и те разберат,
че на същата маса ще бъдат оглозгани.
pin4e
Не мърсете чинии за чисти подробности.
Загорчава дори и най-сладкия кейк,
ако бъде поръсен със захарна подлост...
Не наливайте вино! Красив зъл пелин
в подходящата чаша. Заоблено-остра.
Не! Не ми е самотно да бъда единствена,
между многото черни овчици на Господ.
Не разрязвайте меко опечен твърд хляб,
и не ме съблазнявайте с пилешко свинско!
Имам толкова гордост, че даже ината ви,
ще изглежда по-дребен от стъпка на призрак.
Приберете усмивките в стария шкаф,
ще ви трябват за новите вярващи гости...
Ще си тръгна. Kогато и те разберат,
че на същата маса ще бъдат оглозгани.
pin4e
вторник, 18 март 2008 г.
сряда, 12 март 2008 г.
Когато увехне, цветето преди да разцъфти
Когато падне, птицата преди да полети
Когато мракът, светлината победи
Когато спре земята, преди да се завърти
Когато те препънат, преди да си прекачил ти
Когато ударят, преди глава да вдигнеш ти
Когато ти се плаче, преди да си отворил очи
Когато ти се пее, а започваш да крещиш
Нека бъде светлина, нека има цветя
Нека бъде любовта, нека има деца
Когато се удариш, в решетките на твоята свобода
Когато мразиш силно, а мечтаеш любовта
Когато падаш, а си мислиш, че летиш
Когато ти се пее, а усещаш, че мълчиш
Тогава:
Нека бъде светлина, нека има цветя
Нека бъде любовта, нека има деца
Умората се свлича по гърба ми.
студена е и лепне като захар.
Заплита се в последните ми думи,
свисти със тях...
Навън полъхва вятър
и залюлява нощните дървета,
корнизите пропяват като птици,
целуват полетелите дървета
и се споглеждат с гипсови зеници.
Умората потича по ръцете,
по пръстите до острите ми стави,
убожда се на тях...
Нощта простенва.
Умората се стапя. Отмалявам.
Часовникът прошепва, че е късно.
Косата ми залепва за челото.
Аз не заспивам нощем...
Разпокъсан,
сънят се мята с мене във леглото.
Какво очаквам? - Нещо да се плъзне
под прага - нещо хубаво и ново.
И нещо в мен от радост да възкръсне -
затуй го чакам - будна и готова.
Аз няма да заспивам.
всяка вечер
в безсънието, в тези лунни нощи
ще се ослушвам...
Мракът не е вечен.
И ще се съмне.
Нели Колева
студена е и лепне като захар.
Заплита се в последните ми думи,
свисти със тях...
Навън полъхва вятър
и залюлява нощните дървета,
корнизите пропяват като птици,
целуват полетелите дървета
и се споглеждат с гипсови зеници.
Умората потича по ръцете,
по пръстите до острите ми стави,
убожда се на тях...
Нощта простенва.
Умората се стапя. Отмалявам.
Часовникът прошепва, че е късно.
Косата ми залепва за челото.
Аз не заспивам нощем...
Разпокъсан,
сънят се мята с мене във леглото.
Какво очаквам? - Нещо да се плъзне
под прага - нещо хубаво и ново.
И нещо в мен от радост да възкръсне -
затуй го чакам - будна и готова.
Аз няма да заспивам.
всяка вечер
в безсънието, в тези лунни нощи
ще се ослушвам...
Мракът не е вечен.
И ще се съмне.
Нели Колева
Пак жаба
Нацелувах толкова жаби –
изприщи ми се устата.
Но… не се развали магията
и не ми се напълни душата.
Това с принца вече си мисля,
че си е "бабини деветини".
А така ми се ще да е истина:
целувка мъжка с дъх на малини.
А така ми се иска вълшебството
да можеше да съществува,
за да ме върне към детството –
и пламък да забушува…
Пфу – нацелувах сто жаби
и все нищо и нищо.
А продължават да лъжат бабите
внуците пред огнището…
/не зная автора/
Нацелувах толкова жаби –
изприщи ми се устата.
Но… не се развали магията
и не ми се напълни душата.
Това с принца вече си мисля,
че си е "бабини деветини".
А така ми се ще да е истина:
целувка мъжка с дъх на малини.
А така ми се иска вълшебството
да можеше да съществува,
за да ме върне към детството –
и пламък да забушува…
Пфу – нацелувах сто жаби
и все нищо и нищо.
А продължават да лъжат бабите
внуците пред огнището…
/не зная автора/
вторник, 11 март 2008 г.
В онази първобитна нощ
Човекът бил самотен.
И пещерата тихичко заплакала
със сините сълзи на сталактитите.
Навън се стичали потоци от луна
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни от езера
люлеели небето в свойте орбити.
Човекът не заспал през тази нощ.
Той тръгнал покрай бисерните хълмове,
а дългите лиани го прегръщали
и го задържали в зелените си кълнове.
Летели птици. Падали звездите
и гаснели във топлите гнезда.
Човекът сложил тъмна длан върху косите си
и тръгнал пак към свойта пещера.
Но спрял пред входа ù замаян.
На сребърния мъх под сталактитите
сред огъня на дивите цветя,
навярно сбъркала във тази нощ следите си
лежала тихо първата жена.
Течали ласкавите струи на косите ù
очите ù стопявали нощта
и старите дървета се разлистяли
под тръпните луни на младостта.
Човекът паднал на колене омагьосан,
а после сянката му легнала в мъха.
И бистрите кристали отразили
живота в първата му простота.
На сутринта, когато се пробудил
До него във гнездото – празнота.
Той скочил лудо, хвърлил се безумен,
Но вън денят тежал от яснота.
… И той утихнал. Векове пораснал
след тази своя първобитна нощ,
до розовия камък се изправил
и с нокти издълбал във Вечността
най-хубавия спомен от живота си:
Една жена нощувала случайно
във неговата пещера.
Ваня Петкова
Когато ме боли от самота
така и не разбрах какво да сторя...
Търсих някъде във мен искра
или думи, със които...
да не моля.
Или жадно вдишвах нощен мрак,
приютявах го в ранените зеници...
Чувах как тъга провлачва краk
в мене и ме кара...
да не питам.
Или сбирах дъжд в студена длан
и го скривах после под клепачите...
Немей света, във вените прибран,
пулсира бавно, нежно...
и не плача.
Когато ме боли... от самота..
/не зная автора/
така и не разбрах какво да сторя...
Търсих някъде във мен искра
или думи, със които...
да не моля.
Или жадно вдишвах нощен мрак,
приютявах го в ранените зеници...
Чувах как тъга провлачва краk
в мене и ме кара...
да не питам.
Или сбирах дъжд в студена длан
и го скривах после под клепачите...
Немей света, във вените прибран,
пулсира бавно, нежно...
и не плача.
Когато ме боли... от самота..
/не зная автора/
ИЗПОВЕД
Не ме поглеждай и не питай
защо пред теб душата си разтварям.
Не търся отговор - не искам
греха в сърцето да оставя.
Тъй искам в твоите ръце да скрия
треперещите мои малки длани,
сълзите искам да изтрия,
но всяка може би е грях незнаен....
'Не убивай' - толкова е страшно-
поглеждайки в очите ти бездънни
аз виждам себе си -омачкана
от битката със времето - / на дъното/.
Убивам времето,крада минути,
крада и щастие,крада и сила -
Но то възкръсва,сграбчва ме със сухи пръсти....
надсмива ми се времето,надсмива....
'Не кради' - зловещо смее се съдбата-
крада от нея- нагло и нахално-
но тя ми връща- скрива светлината
и хвърля ме във мрака безпощадно.
И няма прошка за откраднатите мисли,
за светлината в тъмния прозорец,
дори и за сълзите чисти,
събрани в грешния ми образ.
'Не лъжи'- но всеки ден хазарт играя
и всеки ден с живота се надлъгвам-
и мисля си,че съм докоснала безкрая,
но всеки ден събуждам се излъгана....
Печалба няма- само пустотата
оставила е болка във кръвта ми...
Животът победи ме във борбата.
дори Надеждата не ми остави.
'Не прелюбодействай'- но понякога те искам-
понякога...... невинно и спонтанно
мечтая устни да притисна
до твоите и да усетя пламък...
Понякога желая те тъй страстно
и искам във ръцете ти да тръпна,
и искам да ме любиш силно,властно
да ме обичаш ,с тебе да възкръсна.
От пепелта на изгорялата жарава
да излетим отново като птици,
далеко в тъмнината да оставим
греховните дела и мисли...
Това съм аз - родена с греховете-
едва ли тази изповед ще ме пречисти,
а ти не ме поглеждай и не питай-
....не ме съди за грешните ми мисли.
Пенка Николова
Не ме поглеждай и не питай
защо пред теб душата си разтварям.
Не търся отговор - не искам
греха в сърцето да оставя.
Тъй искам в твоите ръце да скрия
треперещите мои малки длани,
сълзите искам да изтрия,
но всяка може би е грях незнаен....
'Не убивай' - толкова е страшно-
поглеждайки в очите ти бездънни
аз виждам себе си -омачкана
от битката със времето - / на дъното/.
Убивам времето,крада минути,
крада и щастие,крада и сила -
Но то възкръсва,сграбчва ме със сухи пръсти....
надсмива ми се времето,надсмива....
'Не кради' - зловещо смее се съдбата-
крада от нея- нагло и нахално-
но тя ми връща- скрива светлината
и хвърля ме във мрака безпощадно.
И няма прошка за откраднатите мисли,
за светлината в тъмния прозорец,
дори и за сълзите чисти,
събрани в грешния ми образ.
'Не лъжи'- но всеки ден хазарт играя
и всеки ден с живота се надлъгвам-
и мисля си,че съм докоснала безкрая,
но всеки ден събуждам се излъгана....
Печалба няма- само пустотата
оставила е болка във кръвта ми...
Животът победи ме във борбата.
дори Надеждата не ми остави.
'Не прелюбодействай'- но понякога те искам-
понякога...... невинно и спонтанно
мечтая устни да притисна
до твоите и да усетя пламък...
Понякога желая те тъй страстно
и искам във ръцете ти да тръпна,
и искам да ме любиш силно,властно
да ме обичаш ,с тебе да възкръсна.
От пепелта на изгорялата жарава
да излетим отново като птици,
далеко в тъмнината да оставим
греховните дела и мисли...
Това съм аз - родена с греховете-
едва ли тази изповед ще ме пречисти,
а ти не ме поглеждай и не питай-
....не ме съди за грешните ми мисли.
Пенка Николова
Ако ти дам парченце от дъгата
Поръсено със капчици роса,
Ще ми дадеш ли ти лекарство за душата
Което да лекува самота?
Ако ти дам парченце от небето
Поръсено със сребърни цветя
Ще ми дадеш ли билка за сърцето
Която да помага в любовта?
Ако ти дам парченце от луната
Поръсено с блещукащи звезди,
Ще ми дадеш ли светлината
Която да спасява от беди?
Ако ти дам вълните морски
Изплетени от синьо кадифе,
Ще ми дадеш ли ти бедите хорски
за да ги скрия някъде далеч?
Ако ти дам на огъня искрата
Обвита в златна топлина,
тогава ще ми сбъднеш ли мечтата
в света да властва доброта?
А ако ти дам и свойта вяра
И я поръся с чисти намерения,
Ще ми дадеш ли чудна дарба
С която да лекувам огорчения?
Накрая ще ти кажа свойто име.
Ще го прошепна тихо във нощта.
А ти ако желаеш запомни го,
А ако не - аз няма да тъжа......
/не зная автора/
Поръсено със капчици роса,
Ще ми дадеш ли ти лекарство за душата
Което да лекува самота?
Ако ти дам парченце от небето
Поръсено със сребърни цветя
Ще ми дадеш ли билка за сърцето
Която да помага в любовта?
Ако ти дам парченце от луната
Поръсено с блещукащи звезди,
Ще ми дадеш ли светлината
Която да спасява от беди?
Ако ти дам вълните морски
Изплетени от синьо кадифе,
Ще ми дадеш ли ти бедите хорски
за да ги скрия някъде далеч?
Ако ти дам на огъня искрата
Обвита в златна топлина,
тогава ще ми сбъднеш ли мечтата
в света да властва доброта?
А ако ти дам и свойта вяра
И я поръся с чисти намерения,
Ще ми дадеш ли чудна дарба
С която да лекувам огорчения?
Накрая ще ти кажа свойто име.
Ще го прошепна тихо във нощта.
А ти ако желаеш запомни го,
А ако не - аз няма да тъжа......
/не зная автора/
понеделник, 3 март 2008 г.
Защо цветята дават стрък зелен,
а в късна есен вехнат осланени?
Нима за смърт цветът е отреден,
когато сме от него запленени?
Защо на този свят цъфтим веднъж
във младост и любов, копнеж и нежност
и току-виж се сгърбим изведнъж
на старостта пред злата неизбежност?
Защо човекът все напред върви,
ръцете си като криле разперил,
и често пада без да промълви,
ключа на щастието не намерил?
Защо ли питам? Мигар има път
да мине всичко в светла безконечност?
...Ако животът бе лишен от смърт,
не бихме и сънували за вечност!
Марко Недялков
а в късна есен вехнат осланени?
Нима за смърт цветът е отреден,
когато сме от него запленени?
Защо на този свят цъфтим веднъж
във младост и любов, копнеж и нежност
и току-виж се сгърбим изведнъж
на старостта пред злата неизбежност?
Защо човекът все напред върви,
ръцете си като криле разперил,
и често пада без да промълви,
ключа на щастието не намерил?
Защо ли питам? Мигар има път
да мине всичко в светла безконечност?
...Ако животът бе лишен от смърт,
не бихме и сънували за вечност!
Марко Недялков
Равносметка
Веднъж в годината разчиствам
Ненужни дрехи или спомен
А телефоните преписвам
Преди да позвъня отново
Веднъж в годината събирам
Надеждите си разпилени
Подреждам ги и ги прибирам
До мислите несподелени
Веднъж в годината - напролет
или пък може би наесен
Веднъж в годината изпявам
Последната си нова песен
Веднъж в годината умирам
Веднъж в годината се раждам
Когато любовта откривам
А след това я разпилявам
Веднъж в годината си мисля,
Че ако литна през балкона
На някой може и да липсвам
Във моя град едномилионен
Веднъж в годината разчиствам
Ненужни дрехи или спомен
А телефоните преписвам
Преди да позвъня отново
Веднъж в годината събирам
Надеждите си разпилени
Подреждам ги и ги прибирам
До мислите несподелени
Веднъж в годината - напролет
или пък може би наесен
Веднъж в годината изпявам
Последната си нова песен
Веднъж в годината умирам
Веднъж в годината се раждам
Когато любовта откривам
А след това я разпилявам
Веднъж в годината си мисля,
Че ако литна през балкона
На някой може и да липсвам
Във моя град едномилионен
Ти знаеш ли как плаче цвете
когато утрото устни разтвори,
когато пръстта под нозете
с гласа на небе проговори?
Ти знаеш ли как всички слова
събрали дъхът от звездите,
в цветове отпращат нощта
и топят в топлината сълзите?
Ти знаеш ли как болката сива
разкъсана от завист и злоба,
парче по парче въздишки приспива
и се превръща във цветна прокоба?
Ти знаеш ли как сънуват очите
когато душата онемяла подритват,
когато бодат ти мечтите слепците -
и слънцата в съня ти притихват...
Ти знаеш ли всъщност какво си за мен
когато и в утро и в нощ те прегръщам?
Когато боли ме от свят предрешен
душата си в небето за тебе превръщам.
Кремена Божидарова
когато утрото устни разтвори,
когато пръстта под нозете
с гласа на небе проговори?
Ти знаеш ли как всички слова
събрали дъхът от звездите,
в цветове отпращат нощта
и топят в топлината сълзите?
Ти знаеш ли как болката сива
разкъсана от завист и злоба,
парче по парче въздишки приспива
и се превръща във цветна прокоба?
Ти знаеш ли как сънуват очите
когато душата онемяла подритват,
когато бодат ти мечтите слепците -
и слънцата в съня ти притихват...
Ти знаеш ли всъщност какво си за мен
когато и в утро и в нощ те прегръщам?
Когато боли ме от свят предрешен
душата си в небето за тебе превръщам.
Кремена Божидарова
неделя, 2 март 2008 г.
Забравих ритъма на бързите си стъпки.
В какъв ли цвят вървяха последните обувки?
Задръстена от хапчета,аритмия и нервни тръпки,
докрай отказвам ласки и милувки.
Докрай отказвам спомен и мечти
сред думи, крясъци и телефонен звън.
И без акъл, и без сърце, и без душа почти,
не искам, не желая да излизам вън!
Животът ми е мъничко кълбо от синя прежда,
плета чорапи и стапям сетната надежда.
Когато мен ме няма,момче ти мое тъжно,
ела у нас - в най-тайните долапи
като небе ще те очакват сините чорапи.
Чаврад Ценов
В какъв ли цвят вървяха последните обувки?
Задръстена от хапчета,аритмия и нервни тръпки,
докрай отказвам ласки и милувки.
Докрай отказвам спомен и мечти
сред думи, крясъци и телефонен звън.
И без акъл, и без сърце, и без душа почти,
не искам, не желая да излизам вън!
Животът ми е мъничко кълбо от синя прежда,
плета чорапи и стапям сетната надежда.
Когато мен ме няма,момче ти мое тъжно,
ела у нас - в най-тайните долапи
като небе ще те очакват сините чорапи.
Чаврад Ценов
Не сме ли облак ний, среднощ закрил Луната?
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата изчезва,
и нощта обвива го във мрак!
Не сме ли арфа ний, забравена в полето,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки лъх, едва стигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?
Заспим ли сън един почивката ни трови;
отворим ли очи- и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за смях и плач готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!
Но все едно- тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!...
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!...
П.Б.Шели
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата изчезва,
и нощта обвива го във мрак!
Не сме ли арфа ний, забравена в полето,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки лъх, едва стигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?
Заспим ли сън един почивката ни трови;
отворим ли очи- и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за смях и плач готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!
Но все едно- тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!...
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!...
П.Б.Шели
*
Душата ми е склад за стари чувства.
По рафтовете й събират прах
отминали вълнения с изкуствени
звезди, разпределени между тях.
Безредно пръснати из чекмеджетата
омрази, гордости - тъй важни вчера,
сега са смешни до парчетата
от мойте неуспешни кариери.
На пода легнали са кротко
щастлива леност, мързел заядлив,
съмнения и радости, жестокост,
копнеж един, бил някога красив.
Един до друг са подредени
приятели до бивши врагове.
Забравено из телефонните тефтери
усещане за есенно море...
И някъде, във дъното на склада,
след куфара, за който все не съм готов,
зад някаква измислена ограда
държа в кутийка нашата любов.
Любомир Калудов
Душата ми е склад за стари чувства.
По рафтовете й събират прах
отминали вълнения с изкуствени
звезди, разпределени между тях.
Безредно пръснати из чекмеджетата
омрази, гордости - тъй важни вчера,
сега са смешни до парчетата
от мойте неуспешни кариери.
На пода легнали са кротко
щастлива леност, мързел заядлив,
съмнения и радости, жестокост,
копнеж един, бил някога красив.
Един до друг са подредени
приятели до бивши врагове.
Забравено из телефонните тефтери
усещане за есенно море...
И някъде, във дъното на склада,
след куфара, за който все не съм готов,
зад някаква измислена ограда
държа в кутийка нашата любов.
Любомир Калудов
По душа съм изгубено куче.
Ей така. Не намерих стопанин.
Уж ме галят, а после - ритници.
(Здрава куча душа не остана.)
Но доброто на всеки се случва...
В стара къща със дървени стълби
и с пресъхнали чужди капчуци
най-накрая намерих свой ъгъл!
На късмет, може би, се научих.
Топли хора намерих за зимата.
Те ми викаха: „Милото куче!”
и ми даваха супа изстинала.
Сутрин меко прескачаха стълбите
и метяха бодливата козина.
Чистотата е винаги вътрешна.
(Ако имаш къде да я сложиш.)
Оооуу, какъв януари се случи!
По-добър от студеното лято.
Свободата очаква да скиташ.
(Да се връщаш е някаква вярност.)
И така надживях булевардите -
тичах с тяхното малко момиченце
до училище... Имаше правилник.
Там и твоето куче е ничие.
Бодигардът ме тресна с лопатата.
(Аз съм куче - и трябва да трая.)
Но побягнах, лопатнат в главата...
Без да иска, ме блъсна трамваят.
Не разбрах, че ме плашат колите.
А страхът е на който му трябва.
Нямах майка... Затова не я питах.
Дъщеря им заместваше брат ми.
Знам, че стълбите вече са скучни...
И ме чакат със празна каишка.
По душа съм човек, но съм куче.
Затова продължавам да мисля.
Павлина Йосева
Ей така. Не намерих стопанин.
Уж ме галят, а после - ритници.
(Здрава куча душа не остана.)
Но доброто на всеки се случва...
В стара къща със дървени стълби
и с пресъхнали чужди капчуци
най-накрая намерих свой ъгъл!
На късмет, може би, се научих.
Топли хора намерих за зимата.
Те ми викаха: „Милото куче!”
и ми даваха супа изстинала.
Сутрин меко прескачаха стълбите
и метяха бодливата козина.
Чистотата е винаги вътрешна.
(Ако имаш къде да я сложиш.)
Оооуу, какъв януари се случи!
По-добър от студеното лято.
Свободата очаква да скиташ.
(Да се връщаш е някаква вярност.)
И така надживях булевардите -
тичах с тяхното малко момиченце
до училище... Имаше правилник.
Там и твоето куче е ничие.
Бодигардът ме тресна с лопатата.
(Аз съм куче - и трябва да трая.)
Но побягнах, лопатнат в главата...
Без да иска, ме блъсна трамваят.
Не разбрах, че ме плашат колите.
А страхът е на който му трябва.
Нямах майка... Затова не я питах.
Дъщеря им заместваше брат ми.
Знам, че стълбите вече са скучни...
И ме чакат със празна каишка.
По душа съм човек, но съм куче.
Затова продължавам да мисля.
Павлина Йосева
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
Борис Христов
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
Борис Христов
Нека бъда твоята есен
Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека‚ нека да бъда твоята есен.
Нека да бъда твоята есен –
ще тежа във ръцете ти златна и зряла.
Ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане вино‚ есенно младо.
Дрехата си ще ти постилам
като златна шума.
И укротена‚ и немилвана
аз до теб ще лежа безшумно.
Не можах да бъда твоята пролет –
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда твоето лято –
друг се къпа в реките горещи и бели.
Няма да минат пролетни мълнии‚
и юлски горещници няма да има‚
с кротка нежност ще те изпълня‚
с ябълков дъх и с нещо без име.
Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека‚ нека да бъда твоята есен.
Станка Пенчева
Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека‚ нека да бъда твоята есен.
Нека да бъда твоята есен –
ще тежа във ръцете ти златна и зряла.
Ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане вино‚ есенно младо.
Дрехата си ще ти постилам
като златна шума.
И укротена‚ и немилвана
аз до теб ще лежа безшумно.
Не можах да бъда твоята пролет –
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда твоето лято –
друг се къпа в реките горещи и бели.
Няма да минат пролетни мълнии‚
и юлски горещници няма да има‚
с кротка нежност ще те изпълня‚
с ябълков дъх и с нещо без име.
Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека‚ нека да бъда твоята есен.
Станка Пенчева
събота, 1 март 2008 г.
На добър час!
"Хей, здравей!" - казвам ти за последно,
полусбъдната моя мечта.
Да те сбъдна докрай бе нередно.
Да те нямам пък бе празнота.
За последно, защото мечтата
също има си право на блян
и съвсем е в реда на нещата,
да го следва - затуй е мечтан.
Следвай бляна си! Толкова много
бих се радвал да съм в него част,
че не мога да ти кажа сбогом,
затова казвам: "На добър час!"
Хитър 5ър
"Хей, здравей!" - казвам ти за последно,
полусбъдната моя мечта.
Да те сбъдна докрай бе нередно.
Да те нямам пък бе празнота.
За последно, защото мечтата
също има си право на блян
и съвсем е в реда на нещата,
да го следва - затуй е мечтан.
Следвай бляна си! Толкова много
бих се радвал да съм в него част,
че не мога да ти кажа сбогом,
затова казвам: "На добър час!"
Хитър 5ър
Тежък характер
Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош.
Все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш.
От глава до колене,
нищо че ме болиш.
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар-
цял живот студ и огън,
клетва и благослов-
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.
Миряна Башева
Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош.
Все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш.
От глава до колене,
нищо че ме болиш.
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар-
цял живот студ и огън,
клетва и благослов-
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.
Миряна Башева
Измислях...
десетки красиви лъжи
за невъзможно обичане....
Обличах ...
лъжите във факти дори,
за да не стигна до вричане...
Приписвах ти ...
много и странни вини,
заради себе си - да не боли.
Затворих те в спомен.
Залостих вратата.
Резетата спуснах.
Ключа завъртях.
И... справих се.
Скрих те ....
Избягах ти...
Ти, само,
недей да го вярваш.
Мария Райнова Петрова
десетки красиви лъжи
за невъзможно обичане....
Обличах ...
лъжите във факти дори,
за да не стигна до вричане...
Приписвах ти ...
много и странни вини,
заради себе си - да не боли.
Затворих те в спомен.
Залостих вратата.
Резетата спуснах.
Ключа завъртях.
И... справих се.
Скрих те ....
Избягах ти...
Ти, само,
недей да го вярваш.
Мария Райнова Петрова
петък, 29 февруари 2008 г.
"Мрежата е за да се хване рибата
Хване ли се рибата - мрежата се забравя.
Примката е за да се хване заекът.
Уловен ли е заекът -примката се забравя.
Целта на думите е да уловят смисъла.
Уловен ли е смисъла - думите се забравят.
Къде да намеря човек, забравил думите, та с него да си поговоря."
Дзен /Джуан -Дзу/
Хване ли се рибата - мрежата се забравя.
Примката е за да се хване заекът.
Уловен ли е заекът -примката се забравя.
Целта на думите е да уловят смисъла.
Уловен ли е смисъла - думите се забравят.
Къде да намеря човек, забравил думите, та с него да си поговоря."
Дзен /Джуан -Дзу/
понеделник, 25 февруари 2008 г.
Стига песимизъм!
Повтарям ти, на зле си брат!
Тоз песимизъм твой ме дразни.
Изтривай мрачния си цвят,
махни проблемите си празни!
Кола си нямал! За какво ли
ти трябва и на теб кола?
Животът ще се изтърколи
и без резервни колела!
Под наем бил си! На квартира!
Да, брат, животът е суров.
И най-богатият умира.
Ти гледай като философ!
Не бил си ходил до Италия!
Ти, братче, си голям абдал.
Какъв Неапол - ти България
от край до край не си видял!
Костюм си нямал! Много важно!
Не бой се, след като умреш
в костюма, с който си се раждал
все някак ще се побереш!
http://www.chudna-sgoda.hit.bg/boza/stiga.htm
Повтарям ти, на зле си брат!
Тоз песимизъм твой ме дразни.
Изтривай мрачния си цвят,
махни проблемите си празни!
Кола си нямал! За какво ли
ти трябва и на теб кола?
Животът ще се изтърколи
и без резервни колела!
Под наем бил си! На квартира!
Да, брат, животът е суров.
И най-богатият умира.
Ти гледай като философ!
Не бил си ходил до Италия!
Ти, братче, си голям абдал.
Какъв Неапол - ти България
от край до край не си видял!
Костюм си нямал! Много важно!
Не бой се, след като умреш
в костюма, с който си се раждал
все някак ще се побереш!
http://www.chudna-sgoda.hit.bg/boza/stiga.htm
понеделник, 18 февруари 2008 г.
Приказка за Пинокио
Ослепял за нещата наоколо
и привикнал съвсем да мълчи -
ето, малкия дървен Пинокио
изведнъж е отворил очи.
Двете палави, весели кръгчета
се заглеждат във стария шкаф,
оживявят несръчните пръстчета
и Пинокио вече е прав.
И върви той по тайните улички
с неизвестни, добри имена,
под небето, обсипано с лУнички
и сред тях една малка луна.
Всичко сякаш е много познато,
сякаш някога пак е било.
Ах, Пинокио, даже земята
представлява едно колело.
Той се смее почти без причина
(няма шапка и няма палто),
а зад ъгъла там Коломбина
се е спряла кой знае защо.
И Пинокио, без да разбира
(или вече разбира това),
влиза в нейната малка квартира
със замаяна леко глава.
Този номер е лесен за нея,
а за него е толкова нов
и навярно съвсем ненадейно
все пак почва една любов.
Те си казват все същите думички
зад все същото прашно стъкло.
Тя е цялата, цялата в лУнички
на все същото тясно легло.
Ех, Пинокио, има ли смисъл?
"Има смисъл - отвръщаш ми ти.
Всичко беше толкова истинско,
затова вече свършва почти.
Всеки тръгва по свойта посока,
но светът е за двамата нов:
тя повярва, че има Пинокио,
аз научих, че има любов."
Недялко Йорданов
Ослепял за нещата наоколо
и привикнал съвсем да мълчи -
ето, малкия дървен Пинокио
изведнъж е отворил очи.
Двете палави, весели кръгчета
се заглеждат във стария шкаф,
оживявят несръчните пръстчета
и Пинокио вече е прав.
И върви той по тайните улички
с неизвестни, добри имена,
под небето, обсипано с лУнички
и сред тях една малка луна.
Всичко сякаш е много познато,
сякаш някога пак е било.
Ах, Пинокио, даже земята
представлява едно колело.
Той се смее почти без причина
(няма шапка и няма палто),
а зад ъгъла там Коломбина
се е спряла кой знае защо.
И Пинокио, без да разбира
(или вече разбира това),
влиза в нейната малка квартира
със замаяна леко глава.
Този номер е лесен за нея,
а за него е толкова нов
и навярно съвсем ненадейно
все пак почва една любов.
Те си казват все същите думички
зад все същото прашно стъкло.
Тя е цялата, цялата в лУнички
на все същото тясно легло.
Ех, Пинокио, има ли смисъл?
"Има смисъл - отвръщаш ми ти.
Всичко беше толкова истинско,
затова вече свършва почти.
Всеки тръгва по свойта посока,
но светът е за двамата нов:
тя повярва, че има Пинокио,
аз научих, че има любов."
Недялко Йорданов
неделя, 17 февруари 2008 г.
Ваше Благородие, Госпожа Раздяла
Ние сме роднини с теб -тъй се получава..
Плика със писмото, не разкъсвай ти
Нямам шанс в смъртта си. В любовта?:- върви.
Ваше Благородие, Госпожа Чужбина
Страстно ме прегръщаше,но не си ми мила…
В ласкавите мрежи сърцето не лови
Нямам шанс в смъртта си. В любовта?:- върви.
Ваше благородие, Госпожа Късмет,
Ту добра, ту лоша, караш ни подред
Във гръдта олово, но не ме вини
Нямам шанс в смъртта си. В любовта?:- върви.
Ваше Благородие, Госпожа Победа,
Значи в мойта песничка няма край куплета…
В клетвените думи, чужда кръв кърви
Нямам шанс в смъртта си. В любовта?:- върви.
Непубликуван превод от Иван Груев
Неизвестен автор
ПОРУЧИК ГАЛИЦИН
От четири нощи издигат езици
огньове в дъждовната донска земя...
Не падайте духом, поручик Галицин,
корнет Оболенски, налейте вино!
Познати лица по Арбат – върволица,
във кръчмата циганки пеят във хор...
Раздавайте чаши, поручик Галицин,
корнет Оболенски, налейте вино!
Край нас профучават пак весели тройки,
уви, не разбирам: вина – за какво?!
Не падайте духом, поручек Галицин,
корнет Оболенски, седлайте си кон!
А в мрака коне пак препускат към яра...
Защо затъгува, мой скъпи корнет?
А в стаите нащи седят комисари,
с любимите наши – в един кабинет.
Към мрачния Дон е на път ескадрона,
за бой вдъхновява Русия. Тежи.
Раздайте патрони, поручик Галицин!
Корнет Оболенски, медала сложи!
Ах, руското слънце, великото слънце!
Последният кораб застина – стрела.
Поручик Галицин, дали да се върнем?
Защо там, поручик, на чужда земя?
събота, 16 февруари 2008 г.
Франсоа Вийон
"Край извора от жажда ще загина;
До огъня треперя вкочанен;
В родината си сякаш съм в чужбина;
Съвсем съм гол и царски пременен;
Усмихнат плача, чакам без отрада;
Могъщ и слаб в един и същи час;
От радостта не чувствувам наслада,
добре приет и нежелан съм аз.
Ще тръгна с онзи, който някой ден
посочи лебед стар за врана млада;
Щади ме този, който ме напада;
Лъжата с истината смесва глас
и спомням си забравена досада -
добре приет и нежелан съм аз.
Сбрах, Господи, от знания грамада,
а сред невежество духът ми страда;
Пристрастен искам равенство за нас.
Залог ли търся? Чакам ли пощада?
Добре приет и нежелан съм аз."
"Край извора от жажда ще загина;
До огъня треперя вкочанен;
В родината си сякаш съм в чужбина;
Съвсем съм гол и царски пременен;
Усмихнат плача, чакам без отрада;
Могъщ и слаб в един и същи час;
От радостта не чувствувам наслада,
добре приет и нежелан съм аз.
Ще тръгна с онзи, който някой ден
посочи лебед стар за врана млада;
Щади ме този, който ме напада;
Лъжата с истината смесва глас
и спомням си забравена досада -
добре приет и нежелан съм аз.
Сбрах, Господи, от знания грамада,
а сред невежество духът ми страда;
Пристрастен искам равенство за нас.
Залог ли търся? Чакам ли пощада?
Добре приет и нежелан съм аз."
Равносметка
Дотолкова ми стигат силите на мен.
Врабеца да нахраня със трошица.
Да кресна след избягалия ден.
Да поизправя стъпкана тревичка.
Приятел да изслушам мълчешком.
Съвет да не раздавам непоискан.
Да тичам по обезлюден перон
след влакове, които ни разсичат.
Да стисна зъби, да броя до сто,
когато ми се иска да ранявам.
Да милвам цвете, да говоря със дърво.
И рядко- да вървя по тротоара.
Дотолкова ми стигат. Да греша.
И да се влюбвам като за последно.
Да искам да се случват все неща,
които са привидно непотребни.
Да падам със затворени очи.
С отворени широко -да целувам.
Да ме е страх от мъртвите души.
От тъмното. Дълбокото. От сбогом.
Да дишам на морето със дъха.
Да ме разнежва първото кокиче.
Да споделя с децата си света,
какъвто заедно го доизмислим.
Дотолкова, доколкото да знам,
че мога да се губя във пиянство.
И от нахалство да изпитвам срам.
И винаги ми стигат за начало
Мариана Дончева
Дотолкова ми стигат силите на мен.
Врабеца да нахраня със трошица.
Да кресна след избягалия ден.
Да поизправя стъпкана тревичка.
Приятел да изслушам мълчешком.
Съвет да не раздавам непоискан.
Да тичам по обезлюден перон
след влакове, които ни разсичат.
Да стисна зъби, да броя до сто,
когато ми се иска да ранявам.
Да милвам цвете, да говоря със дърво.
И рядко- да вървя по тротоара.
Дотолкова ми стигат. Да греша.
И да се влюбвам като за последно.
Да искам да се случват все неща,
които са привидно непотребни.
Да падам със затворени очи.
С отворени широко -да целувам.
Да ме е страх от мъртвите души.
От тъмното. Дълбокото. От сбогом.
Да дишам на морето със дъха.
Да ме разнежва първото кокиче.
Да споделя с децата си света,
какъвто заедно го доизмислим.
Дотолкова, доколкото да знам,
че мога да се губя във пиянство.
И от нахалство да изпитвам срам.
И винаги ми стигат за начало
Мариана Дончева
петък, 15 февруари 2008 г.
Както винаги ще се усмихна,
и както винаги ти всичко ще прозреш..
За бягствата и битките ми скрити,
зад маската: "че всичко е добре"...
До дъно океани разпиляни
и болката по падащи звезди,
едва,едва удържам яростта си
към "хищните" усмихнати стрели..
Едва,едва, и спирам до алея
със птиците трохи да споделя,
сърцето ми за миг да се разсее,
да послушам тишина...
Но всичко е наред, ще се оправя..
То, виж денят е превалял..
Усмихвам се и продължавам -
както винаги, нали така ?
/не знам кой е автора? /
Може би ще ме боли на сутринта,
когато осъзная скритите си рани..
Когато догоряла в мен свещта -
диря от сълзи проправи...
Когато стихне песента -
със сетен дъх мечти поела -
като вик през есента,
като недовършена поема ..
Когато стъпя боса в пепелта,
както никога преди прозряла - истината,
и навярно ще крещя -
от всеки въглен мислите попарил..
И може би тогава в утринта
през дланите ми ще кървят въпроси ,
и в най-тихото безмълвие в света -
за милост вятъра ще проси ..
Тогава ти от моята печал,
ще можеш ли надежда да изваеш ?
До мен ще постоиш ли във дъжда,
дори да нямам сили да призная -
на бурята горчивия рефрен ?..
Дори да нямам сили да пристъпя ?..
Ще се помолиш ли за мен -
да не рухна посред пътя ?...
/не знам автора/
когато осъзная скритите си рани..
Когато догоряла в мен свещта -
диря от сълзи проправи...
Когато стихне песента -
със сетен дъх мечти поела -
като вик през есента,
като недовършена поема ..
Когато стъпя боса в пепелта,
както никога преди прозряла - истината,
и навярно ще крещя -
от всеки въглен мислите попарил..
И може би тогава в утринта
през дланите ми ще кървят въпроси ,
и в най-тихото безмълвие в света -
за милост вятъра ще проси ..
Тогава ти от моята печал,
ще можеш ли надежда да изваеш ?
До мен ще постоиш ли във дъжда,
дори да нямам сили да призная -
на бурята горчивия рефрен ?..
Дори да нямам сили да пристъпя ?..
Ще се помолиш ли за мен -
да не рухна посред пътя ?...
/не знам автора/
вторник, 12 февруари 2008 г.
Пак жаба
Нацелувах толкова жаби –
изприщи ми се устата.
Но… не се развали магията
и не ми се напълни душата.
Това с принца вече си мисля,
че си е "бабини деветини".
А така ми се ще да е истина:
целувка мъжка с дъх на малини.
А така ми се иска вълшебството
да можеше да съществува,
за да ме върне към детството –
и пламък да забушува…
Пфу – нацелувах сто жаби
и все нищо и нищо.
А продължават да лъжат бабите
внуците пред огнището…
/не зная автора/
Нацелувах толкова жаби –
изприщи ми се устата.
Но… не се развали магията
и не ми се напълни душата.
Това с принца вече си мисля,
че си е "бабини деветини".
А така ми се ще да е истина:
целувка мъжка с дъх на малини.
А така ми се иска вълшебството
да можеше да съществува,
за да ме върне към детството –
и пламък да забушува…
Пфу – нацелувах сто жаби
и все нищо и нищо.
А продължават да лъжат бабите
внуците пред огнището…
/не зная автора/
Ако можеш да запазиш спокойствие, когато всички около тебе обезумяват, и те обвиняват за това;
Ако можеш да вярваш на себе си, когато всички се съмняват в теб, но да държиш сметка за тяхното съмнение;
Ако можеш да чакаш, без да се уморяваш от това, или ако те лъжат сам да не си служиш с лъжи,
или ако те мразят, сам да не се оставяш на омразата да те обхване, и все пак да не изглеждаш премного добър, да не говориш премного мъдро...
Ако можеш да мечтаеш, но да не правиш от мечтите си господар.
Ако можеш да мислиш, но да не правиш от мислите си самоцел.
Ако можеш да посрещнеш Триумфа и Нещастието, но да можеш да се отнесеш по еднакъв начин с тези натрапници;
Ако можеш да понесеш да чуеш истината, която си изрекъл, да бъде изопачена от мошеници, за да правят от нея капан за глупци;
ако можеш да наблюдаваш нещата, за които си дал живота си, разрушени, а ти да се наведеш, за да ги построиш отново с износени сечива...
Ако можеш да натрупаш накуп всичките си печалби, за да ги рискуваш на един удар и да ги загубиш, и да започнеш отново, от самото начало, и никога да не промълвиш и дума за своята загуба;
Ако можеш да заставиш и сърцето си, и мислите си, и нервите си да ти служат дълго след като са изхабени, а ти сам да се държиш, и тогава, когато нищо друго не е останало в теб, освен ЛЮБОВТА, която ти казва -"Дръж се!"
Ако можеш шда разговаряш с тълпата и да запазиш добродетел, или да разговаряш с крале и да си останеш народен човек;
Ако нито враговете, нито любящите приятели могат да те засегнат.
Ако всички разчитат на теб, но не премного;
Ако можеш да запълниш отлитащата минута със шейсет секунди интензивност
Тогава твоя ще бъде Земята и всичко, което е на нея.
И което е най-важното, ти ще бъдеш ЧОВЕК, сине мой!
Ръдиард Киплинг
Ако можеш да вярваш на себе си, когато всички се съмняват в теб, но да държиш сметка за тяхното съмнение;
Ако можеш да чакаш, без да се уморяваш от това, или ако те лъжат сам да не си служиш с лъжи,
или ако те мразят, сам да не се оставяш на омразата да те обхване, и все пак да не изглеждаш премного добър, да не говориш премного мъдро...
Ако можеш да мечтаеш, но да не правиш от мечтите си господар.
Ако можеш да мислиш, но да не правиш от мислите си самоцел.
Ако можеш да посрещнеш Триумфа и Нещастието, но да можеш да се отнесеш по еднакъв начин с тези натрапници;
Ако можеш да понесеш да чуеш истината, която си изрекъл, да бъде изопачена от мошеници, за да правят от нея капан за глупци;
ако можеш да наблюдаваш нещата, за които си дал живота си, разрушени, а ти да се наведеш, за да ги построиш отново с износени сечива...
Ако можеш да натрупаш накуп всичките си печалби, за да ги рискуваш на един удар и да ги загубиш, и да започнеш отново, от самото начало, и никога да не промълвиш и дума за своята загуба;
Ако можеш да заставиш и сърцето си, и мислите си, и нервите си да ти служат дълго след като са изхабени, а ти сам да се държиш, и тогава, когато нищо друго не е останало в теб, освен ЛЮБОВТА, която ти казва -"Дръж се!"
Ако можеш шда разговаряш с тълпата и да запазиш добродетел, или да разговаряш с крале и да си останеш народен човек;
Ако нито враговете, нито любящите приятели могат да те засегнат.
Ако всички разчитат на теб, но не премного;
Ако можеш да запълниш отлитащата минута със шейсет секунди интензивност
Тогава твоя ще бъде Земята и всичко, което е на нея.
И което е най-важното, ти ще бъдеш ЧОВЕК, сине мой!
Ръдиард Киплинг
сряда, 6 февруари 2008 г.
Откакто във очите ви съм трън,
започнах да си мисля за вината.
Признавам си - виновна съм, че вън
и тази нощ съблича се луната.
Виновна съм за тази голота.
Виновна съм, че всъщност е красива.
Виновна съм и още затова,
че край оградите расте коприва.
Виновна съм, че като падне дъжд,
чадърите нарочно се повреждат.
И че живея с най-добрия мъж.
И че в съня му късен се оглеждам.
Виновна съм за есенния звук,
когато през годините ви мине.
Виновна съм като се счупи чук,
попаднал във ръцете на убиец.
Виновна съм за лудите коне -
препусналите из главата мисли.
И за това, че ще родя дете.
И за това, че дяволски го искам!
Виновна съм за всеки свой куплет.
Освен това - за всеки земен корен.
Спокойно спете! Всичко е наред
сега,
когато имате виновен..
Камелия Кондова
Маски
В моменти себични, дори непотребни,
с пресъхнали устни цветята поливаме.
От раните правим шеги злободневни,
а нощем сълзите приспивно изпиваме.
Сънуваме страстно в сивите мигове,
тресе ни в светлите слънчеви дни,
прозата в мислите римите скрила е,
смеем се весело, а в нас как боли...
Найден НАЙДЕНОВ
В моменти себични, дори непотребни,
с пресъхнали устни цветята поливаме.
От раните правим шеги злободневни,
а нощем сълзите приспивно изпиваме.
Сънуваме страстно в сивите мигове,
тресе ни в светлите слънчеви дни,
прозата в мислите римите скрила е,
смеем се весело, а в нас как боли...
Найден НАЙДЕНОВ
С тези парчета как да живея
С тези парчета
как да живея?
Не зная. Не умея.
Резенче ябълка (вярно – обелена),
триъгълник торта
(а свещите – духнати вчера).
Капка любов.
Хапка омраза…
Разкъсана облачност.
Луната е в някаква фаза.
Целувка на спирката
(“Хайде – обаждай се…”)
Утре ли? Веднага ли?
Дробна черта. Запетая.
Част от цялото.
Аз не зная
как да живея така – със парчетата?
Изпарява се капката в жегата.
Задавя ме хапката – голяма е.
Ако отхапя – какво ще остане, а?
Не ми трябва резенче – искам дървото.
И цяла –със свещите! – торта.
И цяла луна.
Единица – вселена.
И всичко – сега.
И – никакво вчера.
С тези парчета
как да живея?
Не зная. Не умея.
С тези парчета
ти как живееш?
Не зная.
Умееш.
Анна Колчакова
С тези парчета
как да живея?
Не зная. Не умея.
Резенче ябълка (вярно – обелена),
триъгълник торта
(а свещите – духнати вчера).
Капка любов.
Хапка омраза…
Разкъсана облачност.
Луната е в някаква фаза.
Целувка на спирката
(“Хайде – обаждай се…”)
Утре ли? Веднага ли?
Дробна черта. Запетая.
Част от цялото.
Аз не зная
как да живея така – със парчетата?
Изпарява се капката в жегата.
Задавя ме хапката – голяма е.
Ако отхапя – какво ще остане, а?
Не ми трябва резенче – искам дървото.
И цяла –със свещите! – торта.
И цяла луна.
Единица – вселена.
И всичко – сега.
И – никакво вчера.
С тези парчета
как да живея?
Не зная. Не умея.
С тези парчета
ти как живееш?
Не зная.
Умееш.
Анна Колчакова
сряда, 30 януари 2008 г.
И хляб.И зрелища.И сълзи.
Безмълвие на неуспял поет.
Ръце-от мисълта по-бързи,
танцуват шеметен балет.
И хляб.И зрелища.И думи.
Проклятие да пишеш за мечти.
Нозе-обръгнали от друми,
закарали ме някъде.Почти.
И хляб.И зрелища.Не ща ги.
Умората от тях ме състари.
Душата ми сама остана,драги.
От хляб и зрелища се умори.
HAJK
За Времето
\"Да избягаш навреме е начин да победиш\"
Не избягах навреме.
И времето свърши.
А в дупката стана по-тъмно
и тясно.
Спрях за малко.Тълпата ме
свлече.
Тръгнах отново.Бунтувах
се бясно.
Четох,проклинах,писах за
времето.
Слях се със другите,сив,
ала жив.
Нямаше смисъл.Стягаше
стремето
и все не успявах да бъда
щастлив.
Тръгнах да бягам от себе си
с времето.
Спрях се отново.Но вече
бях друг.
Можех да тръгвам.Целия
взе ме то.
Даде ли нещо? Ядец!
Напук.
Не избягах навреме.Всичко
загубих.
Сам се предадох.Без кръв
и без бой.
Вече го давам цяло-
на другите,
търсейки само последен
покой.
HAJK
Нищо вече няма да е същото
JINA # & HAJK *
#Нищо вече няма да е същото.
Затворихме последната врата.
И неусетно стигнахме до дъното.
След нас остава само празнота.
*И тази празнота ще ни погуби,
достигнали до дъното ще спрем.
Врата ще търсят дланите ни груби
във нищото...не ще го разберем!
#Нищо вече няма да е същото.
Пропиляхме и последната мечта.
Годините минават...няма връщане,
няма лек за осиротелите сърца.
*Ах, тез сърца-отшелници във нищото
престанали да любят, да кървят,
забравили завинаги предишното -
как двама влюбени вървят!
#Нищо вече няма да е същото.
За теб, за мен и за света...
Извървяхме пътя си във тъмното,
сега виновни свеждаме глава.
*Завинаги оставаме в тъмата
и в нищото, завинаги затръшнато.
Платихме ли докрай цената,
че нищо вече няма да е същото?
JINA # & HAJK *
#Нищо вече няма да е същото.
Затворихме последната врата.
И неусетно стигнахме до дъното.
След нас остава само празнота.
*И тази празнота ще ни погуби,
достигнали до дъното ще спрем.
Врата ще търсят дланите ни груби
във нищото...не ще го разберем!
#Нищо вече няма да е същото.
Пропиляхме и последната мечта.
Годините минават...няма връщане,
няма лек за осиротелите сърца.
*Ах, тез сърца-отшелници във нищото
престанали да любят, да кървят,
забравили завинаги предишното -
как двама влюбени вървят!
#Нищо вече няма да е същото.
За теб, за мен и за света...
Извървяхме пътя си във тъмното,
сега виновни свеждаме глава.
*Завинаги оставаме в тъмата
и в нищото, завинаги затръшнато.
Платихме ли докрай цената,
че нищо вече няма да е същото?
вторник, 29 януари 2008 г.
понеделник, 28 януари 2008 г.
петък, 25 януари 2008 г.
Евстати Бурнаски
ПОЛЕДИЦА
Внезапен сняг в сърцето ми вали.
Кой неговите преспи ще издуха?
Кой ще прогони зимните мъгли?
Пространството е непростимо глухо.
И няма стъпки. Нито гласове.
Светът е чужд. Противен и обречен.
Той леден кръст за себе си кове.
А пролетта е все така далече...
Крещи денят от бяла слепота.
Ръце, протегнати за милостиня,
напомнят на обрулени листа.
И всичко покрай тях - пустиня?
Къде са хората сега? Не знам.
Дори и спомените са безлюдни!
Под купола на рухналия храм
единствено иконите са будни...
Ковчезите се стягат за парад.
Дошло е тяхното велико време.
Богиня Смърт и Господ Глад
тържествено парада ще приемат...
И нищото, без корен и без връх,
над мъртвата поледица ликува
А аз, глупакът, търся топъл дъх -
сърцето ми от студ да излекува...
ПОЛЕДИЦА
Внезапен сняг в сърцето ми вали.
Кой неговите преспи ще издуха?
Кой ще прогони зимните мъгли?
Пространството е непростимо глухо.
И няма стъпки. Нито гласове.
Светът е чужд. Противен и обречен.
Той леден кръст за себе си кове.
А пролетта е все така далече...
Крещи денят от бяла слепота.
Ръце, протегнати за милостиня,
напомнят на обрулени листа.
И всичко покрай тях - пустиня?
Къде са хората сега? Не знам.
Дори и спомените са безлюдни!
Под купола на рухналия храм
единствено иконите са будни...
Ковчезите се стягат за парад.
Дошло е тяхното велико време.
Богиня Смърт и Господ Глад
тържествено парада ще приемат...
И нищото, без корен и без връх,
над мъртвата поледица ликува
А аз, глупакът, търся топъл дъх -
сърцето ми от студ да излекува...
Лиана Даскалова
ОГЪНЯТ
Подклаждах огъня, и ето пламъкът
едва ме лизна, не разбрах кога,
и като гривничка под лакътя -
една дамга.
И всички балсами, на раната наложени,
са празна суета,
остава белегът завинаги на кожата
и болката - във паметта.
Жигосана от пламък съм, белязана
съм с огнен знак.
Отличие? По-скоро съм наказана
като от враг.
Играта с огъня е разна: озарени
са тия, дето са отдалечени.
Но който в огън бърка - като мене -
ръцете му до лактите са обгорени.
...................
СЛЕД ПОЛУНОЩ
Знам, че аз съм замесена
в тоя заговор тъмен
на неспящите ангели
с дявола безсънен.
Знам, че аз съм във центъра,
задъхана, омотана -
една душа в бента
на вода - черна пяна.
От това, че съм в заговор,
аз замислям кроежи,
аз заплитам планове,
аз изплитам надежди,
аз не се примирявам,
на злъчта със заръката,
непрестанно въставам -
и оттам ми е мъката.
Тъй е мъчно да бъдеш противница
на съдбата си самоволна!
Но животът не е пивница:
- Дайте вино, най-сладкото, моля!
Тъй е мъчно, горчивата чаша
ти поднасят. И кой ще я върне?
Ще ти влеят пелиняша
и през стиснатите бърни.
Ала нощем вятърът духа
цяла нощ - дорде разсъмне,
с аромат на лиха разруха
надъхва косите ми тъмни.
Искам моя живот другояче!
И в една по-друга мярка!
И звезда такава ярка
в хоризонт необятен и злачен!
Искам в миналото да гребна,
в бъдното да го запокитя.
И добра, справедлива, потребна
да изложа наяве мечтите си.
... Ти коя си, нощна царице,
дето бродиш от стая във стая,
от амбиция във амбиция...
В тебе как да се разпозная?
ОГЪНЯТ
Подклаждах огъня, и ето пламъкът
едва ме лизна, не разбрах кога,
и като гривничка под лакътя -
една дамга.
И всички балсами, на раната наложени,
са празна суета,
остава белегът завинаги на кожата
и болката - във паметта.
Жигосана от пламък съм, белязана
съм с огнен знак.
Отличие? По-скоро съм наказана
като от враг.
Играта с огъня е разна: озарени
са тия, дето са отдалечени.
Но който в огън бърка - като мене -
ръцете му до лактите са обгорени.
...................
СЛЕД ПОЛУНОЩ
Знам, че аз съм замесена
в тоя заговор тъмен
на неспящите ангели
с дявола безсънен.
Знам, че аз съм във центъра,
задъхана, омотана -
една душа в бента
на вода - черна пяна.
От това, че съм в заговор,
аз замислям кроежи,
аз заплитам планове,
аз изплитам надежди,
аз не се примирявам,
на злъчта със заръката,
непрестанно въставам -
и оттам ми е мъката.
Тъй е мъчно да бъдеш противница
на съдбата си самоволна!
Но животът не е пивница:
- Дайте вино, най-сладкото, моля!
Тъй е мъчно, горчивата чаша
ти поднасят. И кой ще я върне?
Ще ти влеят пелиняша
и през стиснатите бърни.
Ала нощем вятърът духа
цяла нощ - дорде разсъмне,
с аромат на лиха разруха
надъхва косите ми тъмни.
Искам моя живот другояче!
И в една по-друга мярка!
И звезда такава ярка
в хоризонт необятен и злачен!
Искам в миналото да гребна,
в бъдното да го запокитя.
И добра, справедлива, потребна
да изложа наяве мечтите си.
... Ти коя си, нощна царице,
дето бродиш от стая във стая,
от амбиция във амбиция...
В тебе как да се разпозная?
четвъртък, 24 януари 2008 г.
събота, 19 януари 2008 г.
Имало някога една мида ,
чуйте нейната съдба..
Веднъж песъчинка се настанила
в черупката и на шега.
Изглеждала толкова малка,
а болезнено дълбаела...
макар да ни се струват жалки
и мидите чувства питаят..
Как мислите ?
Започнала ли съдбата си да оплаква превратна,
което до това състояние я довело безпомощно?
Дали държавниците проклинала,
или се впуснала в изборна борба?
Дали гневни лозунги издигала,
че подкрепа от морето не дошла?
Съвсем не - тя в черупката свита твърда
решение взела премъдро
Песъчинката щом не може да изхвърли
в нещо по добро да я превърне..
Годините търкаляли се кротко......
времето богатство трупало бавно..
и на мидата края настъпил жестоко -
познахте , станала на супа..
А от песъчинката омразна,
която тревожно я бодяла
разкошна перла израстла
тъй нежна и сияйна цяла!
Приказката си има и поука!
Не намирате ли , че е прекрасно
туй , което мидата стори
с едно пясъчно зрънце?
Всичко можем да постигнем,
ако сложим начало
и оползотворим богатството
на нашите дух и тяло !!!
сряда, 16 януари 2008 г.
Любовта на инвалида
И какво от това, че не мога да ходя?
И какво, че съм грозен и глух или сляп?
Ех, сърцето ранимо аз имам от Бога.
Инвалидни души тровят честния свят.
И сълза от очите си често отронвам.
Всяко чуждо страдание в мене гори.
Колко мъка на хората даде, Природо!
Бих желал да те мразя. Не мога, уви.
Аз обичам, изгарям и страстно желая.
Като струна изопната стене плътта.
Ще се спре ли пред мен някой кротко? Не зная.
Ще му дам своя огън, и блян, и мечта.
Ще отворя пред него вратата вълшебна.
Чуден свят със звезди ще открия пред нас.
Нежни думи със обич и плам ще прошепна.
Ще се слеем с вселената. Ще пеем на глас.
И какво от това, че ни смятат за луди?
И какво като нямам ръце и крака?
Колко малко е нужно човек да се влюби-
две мечти, две сърца, благосклонна съдба.
Дияна Ханджиева
И какво от това, че не мога да ходя?
И какво, че съм грозен и глух или сляп?
Ех, сърцето ранимо аз имам от Бога.
Инвалидни души тровят честния свят.
И сълза от очите си често отронвам.
Всяко чуждо страдание в мене гори.
Колко мъка на хората даде, Природо!
Бих желал да те мразя. Не мога, уви.
Аз обичам, изгарям и страстно желая.
Като струна изопната стене плътта.
Ще се спре ли пред мен някой кротко? Не зная.
Ще му дам своя огън, и блян, и мечта.
Ще отворя пред него вратата вълшебна.
Чуден свят със звезди ще открия пред нас.
Нежни думи със обич и плам ще прошепна.
Ще се слеем с вселената. Ще пеем на глас.
И какво от това, че ни смятат за луди?
И какво като нямам ръце и крака?
Колко малко е нужно човек да се влюби-
две мечти, две сърца, благосклонна съдба.
Дияна Ханджиева
вторник, 15 януари 2008 г.
петък, 4 януари 2008 г.
ВЕЗНИ
Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.
© Стефан Цанев
Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.
© Стефан Цанев
Дамян Дамянов
В един дом, но във две различни стаи
живеем. И понякога се случва
един за друг с теб нищо да не знаем.
Освен това, че вече сме си скучни.
В един дом с теб живеем. Но кафето,
което ми вариш, и хляба, който
ти давам аз, не са май всичко, дето
ни свързва в битието тъй спокойно.
Спокойно ли? Така си мислят само
онези, дето гледат ни отвънка.
Спокойно ли? Спокойното го няма.
Стената го дели, макар и тънка.
И колко е спокойно - ний си знаем.
И само нощем три деца ни сбират.
И тънката стена на двете стаи
изчезва помежду ни. И всемирът
насън ни сбира само във прегръдка,
ах, за която друг път време няма!
В един дом с теб живеем, но за глътка
любов - къде ти време! Ей ни двама
които нищичко един за друг не знаят!
Не сме ли всъщност две планети с тебе?
И тъжно обитавайки две стаи,
все ще се срещнем някога в безкрая,
оставяйки две шепи топла пепел.
В един дом, но във две различни стаи
живеем. И понякога се случва
един за друг с теб нищо да не знаем.
Освен това, че вече сме си скучни.
В един дом с теб живеем. Но кафето,
което ми вариш, и хляба, който
ти давам аз, не са май всичко, дето
ни свързва в битието тъй спокойно.
Спокойно ли? Така си мислят само
онези, дето гледат ни отвънка.
Спокойно ли? Спокойното го няма.
Стената го дели, макар и тънка.
И колко е спокойно - ний си знаем.
И само нощем три деца ни сбират.
И тънката стена на двете стаи
изчезва помежду ни. И всемирът
насън ни сбира само във прегръдка,
ах, за която друг път време няма!
В един дом с теб живеем, но за глътка
любов - къде ти време! Ей ни двама
които нищичко един за друг не знаят!
Не сме ли всъщност две планети с тебе?
И тъжно обитавайки две стаи,
все ще се срещнем някога в безкрая,
оставяйки две шепи топла пепел.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
