Забравих ритъма на бързите си стъпки.
В какъв ли цвят вървяха последните обувки?
Задръстена от хапчета,аритмия и нервни тръпки,
докрай отказвам ласки и милувки.
Докрай отказвам спомен и мечти
сред думи, крясъци и телефонен звън.
И без акъл, и без сърце, и без душа почти,
не искам, не желая да излизам вън!

Животът ми е мъничко кълбо от синя прежда,
плета чорапи и стапям сетната надежда.
Когато мен ме няма,момче ти мое тъжно,
ела у нас - в най-тайните долапи
като небе ще те очакват сините чорапи.

Чаврад Ценов