Умората се свлича по гърба ми.
студена е и лепне като захар.
Заплита се в последните ми думи,
свисти със тях...

Навън полъхва вятър
и залюлява нощните дървета,
корнизите пропяват като птици,
целуват полетелите дървета
и се споглеждат с гипсови зеници.

Умората потича по ръцете,
по пръстите до острите ми стави,
убожда се на тях...
Нощта простенва.
Умората се стапя. Отмалявам.

Часовникът прошепва, че е късно.
Косата ми залепва за челото.
Аз не заспивам нощем...
Разпокъсан,
сънят се мята с мене във леглото.

Какво очаквам? - Нещо да се плъзне
под прага - нещо хубаво и ново.
И нещо в мен от радост да възкръсне -
затуй го чакам - будна и готова.

Аз няма да заспивам.
всяка вечер
в безсънието, в тези лунни нощи
ще се ослушвам...
Мракът не е вечен.
И ще се съмне.



Нели Колева