Не сме ли облак ний, среднощ закрил Луната?
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата изчезва,
и нощта обвива го във мрак!

Не сме ли арфа ний, забравена в полето,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки лъх, едва стигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли сън един почивката ни трови;
отворим ли очи- и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за смях и плач готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно- тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!...
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!...

П.Б.Шели