В онази първобитна нощ
Човекът бил самотен.
И пещерата тихичко заплакала
със сините сълзи на сталактитите.
Навън се стичали потоци от луна
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни от езера
люлеели небето в свойте орбити.

Човекът не заспал през тази нощ.
Той тръгнал покрай бисерните хълмове,
а дългите лиани го прегръщали
и го задържали в зелените си кълнове.
Летели птици. Падали звездите
и гаснели във топлите гнезда.
Човекът сложил тъмна длан върху косите си
и тръгнал пак към свойта пещера.
Но спрял пред входа ù замаян.
На сребърния мъх под сталактитите
сред огъня на дивите цветя,
навярно сбъркала във тази нощ следите си
лежала тихо първата жена.
Течали ласкавите струи на косите ù
очите ù стопявали нощта
и старите дървета се разлистяли
под тръпните луни на младостта.
Човекът паднал на колене омагьосан,
а после сянката му легнала в мъха.
И бистрите кристали отразили
живота в първата му простота.

На сутринта, когато се пробудил
До него във гнездото – празнота.
Той скочил лудо, хвърлил се безумен,
Но вън денят тежал от яснота.

… И той утихнал. Векове пораснал
след тази своя първобитна нощ,
до розовия камък се изправил
и с нокти издълбал във Вечността
най-хубавия спомен от живота си:
Една жена нощувала случайно
във неговата пещера.

Ваня Петкова