По душа съм изгубено куче.
Ей така. Не намерих стопанин.
Уж ме галят, а после - ритници.
(Здрава куча душа не остана.)


Но доброто на всеки се случва...
В стара къща със дървени стълби
и с пресъхнали чужди капчуци
най-накрая намерих свой ъгъл!


На късмет, може би, се научих.
Топли хора намерих за зимата.
Те ми викаха: „Милото куче!”
и ми даваха супа изстинала.


Сутрин меко прескачаха стълбите
и метяха бодливата козина.
Чистотата е винаги вътрешна.
(Ако имаш къде да я сложиш.)


Оооуу, какъв януари се случи!
По-добър от студеното лято.
Свободата очаква да скиташ.
(Да се връщаш е някаква вярност.)


И така надживях булевардите -
тичах с тяхното малко момиченце
до училище... Имаше правилник.
Там и твоето куче е ничие.


Бодигардът ме тресна с лопатата.
(Аз съм куче - и трябва да трая.)
Но побягнах, лопатнат в главата...
Без да иска, ме блъсна трамваят.


Не разбрах, че ме плашат колите.
А страхът е на който му трябва.
Нямах майка... Затова не я питах.
Дъщеря им заместваше брат ми.


Знам, че стълбите вече са скучни...
И ме чакат със празна каишка.
По душа съм човек, но съм куче.


Затова продължавам да мисля.

Павлина Йосева