четвъртък, 9 юли 2009 г.


Усилията винаги си…

Автор плэйкаста: studena
Создан: 8 июля 2009 11:04

събота, 4 юли 2009 г.

вторник, 2 юни 2009 г.


ХУБАВ ДЕН ТИ ЖЕЛАЯ :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 3 июня 2009 10:37

понеделник, 25 май 2009 г.


Носи в душата си зелено…

Автор плэйкаста: studena
Создан: 26 мая 2009 9:46

неделя, 24 май 2009 г.

Зоната на здрача



Много не искам - няколко думи,
светлият здрач в октомврийска гора,
дивият дъх на окапали круши,
напръстник време - тук и сега.
Няколко байта в нечия памет,
място на топло под мъжки ревер,
мисъл за мене нейде отляво -
лист петопръст от червения клен.

Много не трябва - вече е есен -
(зная си мястото, знае ме то)
птица в сърцето, в джоба ми кестен,
мъх кадифен по кора на дърво.
Шепи на мъж да си свра тишината,
някой, с когото да помълчим,
моя последна пътека в гората
трябва ми да се изплача до лист...

Малко ми стига - знам, че те има.
Зона за рамо къде да подпра -
есенен клен покрит с йероглифи,
място отляво - да ги чета.

23.10.08
Автор: lila

петък, 22 май 2009 г.


*Молитва за моите…

Автор плэйкаста: studena
Создан: 23 мая 2009 5:05

сряда, 20 май 2009 г.

понеделник, 18 май 2009 г.


Малка закачка :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 18 мая 2009 21:24

неделя, 17 май 2009 г.


Втора младост :):):)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 7 мая 2009 16:53

МАМКА МУ И ЖИВОТ
/не е стилно , но е верно !/




МАМКА МУ ! ЩЕ ПОЛУДЕЯ !

ТУЙ НЕ Е ЖИВОТ – МИЗЕРИЯ Е !

ЧАК ПРЕСТАНАХ ДА СЕ СМЕЯ !

НИ ОТ РАДОСТ, НИ ОТ ИСТЕРИЯ!



МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ УБИВАМ!

ОЩЕ МИСЛЯ И ИЗБИРАМ ,

СЪС КАКВО ДА ГО НАПРАВЯ,

ДОСТОЛЕПНО ДА УМИРАМ ?



МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ УДАВЯ !

НО МОРЕТО Е ДАЛЕЧЕ.

КАТО ДРУГИ ДА НАПРАВЯ,

МАЙ-БАНАЛНИЧКО Е ВЕЧЕ !



МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ОБЕСЯ !

АЗ ВЪЖЕНЦЕ ЩЕ СИ КУПЯ,

НО МЪЛВАТА МИ ДОНЕСЕ,

КЛОНЪТ ЩЯЛ Е ДА СЕ СЧУПИ !



МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ЗАСТРЕЛЯМ !

НА БАЩА МИ С ПИСТОЛЕТА.

А ДАЛИ ЩЕ СЕ УЦЕЛЯ,

ТОЧНО , ПРАВО ВЪВ СЪРЦЕТО?



МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ОТКАЖА !

ДОСТОЛЕПНО ДА УМИРАМ.

ЕБИ МУ МАЙКАТА ,ЩЕ КАЖА!

ДАЙ ДА СИ ПОВЕГЕТИРАМ!



ЛЮБoff

ЗА ВСИЧКИ :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 8 мая 2009 16:54


Любов

Автор плэйкаста: studena
Создан: 9 мая 2009 8:06


УСМИВКИ :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 15 мая 2009 22:41


ДОБРО УТРОООО :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 14 мая 2009 8:45


Душа душа докосна...

Автор плэйкаста: studena
Создан: 14 мая 2009 0:16


За настроение :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 17 мая 2009 21:48


Усмихни се :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 10 мая 2009 11:30

***

Докъде искаш Господи да порасна ?
Да обичам въпреки - успях !
Егоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях.

Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки можах.
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах !

Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки не спрях.
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките, летях !

Въпреки, че скръб ме дави,
смея се и през сълзи !
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли ?


Мадлен Алгафари
Смирненски
НА ГОСТИ У ДЯВОЛА



В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
Тинтявата


Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по - разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
Още е тинтявата в ръцете ни!

Валери Петров
ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"




"Кой си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"

Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."

Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.

"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"

Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."

"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."

Дямолът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"

"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."

"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"

Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"

Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"

Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"

Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"

Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу.

Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"

"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."

"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"

Момъкът махна ръка:
"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."

Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"

"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде! Вземи ги!"

. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"
"Има две неща, които можем да оставим на децата си в наследство - корени и криле"

Имане


На живота си шарен
имането тежко подреждам-
като стара скъперница
кътам го в скришни места ;
нямам низ от пендари,
скрила съм шепа надежда
и до нея ,в сърцето,
пазя слънце от обич една.
Пазя плаха целувка
и прошепнато нежно “Обичам”.
Срещи кътам във скришното
и пияни от обич очи…
Пазя жежка милувка…
Плач на бебе:Момиче е!
Пазя тебе и тихичко
си отглеждам в сърцето мечти.
На живота си шарен
имането тежко подреждам-
не с жълтици-
богата съм с много любов.
Като наниз пендарен
в сърцето ми трепка надежда
тъй да бъде и в дните,
които ми носиш, Живот.


Публикувано от Ружена
Да чукнем на дърво
Франсоа Вион

Тъй както знаем две и две
и чупим стомната позната,
а пък желязо се кове,
когато му заври водата,
така от много ум в главата
(наричан сиво вещество!)
обръща камъче колата,
дори да чукнем на дърво.


Тъй както сеем ветрове
и сливи имаме в устата
или с натрити носове
във кърпа връзваме нещата,
излиза ни така душата-
солено(има за какво!)
и брат съвсем не храни брата,
дори да чукнем на дърво.


Тъй както храним страхове,
че песента ни е изпята,
а хубавите плодове
ги е изяла все свинята,
тъй всичките със пръст в устата
очакваме по същество
не ще ни уври главата
дори да чукнем на дърво!

петък, 13 март 2009 г.

Увод към указанията за навиване на часовник
Хулио Кортасар
Превод от испански: Румен Стоянов



Помисли си: когато ти подаряват часовник, подаряват ти малък разцъфтял ад, окова от рози, карцер от въздух. Не ти дават само часовника - да ги навършиш много щастлив и се надяваме да издържи дълго, защото е добра марка, швейцарска, анкър с рубин, - не ти подаряват само тоя ситен каменоделец, когото ще вържеш на китката и ще го разхождаш със себе си. Подаряват ти - не го знаят, колко ужасно е, че не го знаят, - подаряват ти един нов, трошлив и нетраен къс от самия тебе, нещо, което е твое, ала не е твоето тяло, което трябва да връзваш за твоето тяло с каишката му, сякаш е отчаяна ръчица, провесена за твоята китка. Подаряват ти необходимостта да го навиваш всеки ден, задължението да го навиваш, че да продължава да е часовник; подаряват ти натрапчивата мисъл да внимаваш за точното време на бижутерийните витрини, на обявяването по радиото, по телефонната служба. Подаряват ти страха да не го загубиш, да не ти го откраднат, да не ти падне на пода и да се строши. Подаряват ти неговата марка и сигурността, че е марка, по-добра от другите, подаряват ти склонността да сравняваш твоя часовник с останалите часовници. Не ти подаряват часовник, подареният си ти, теб поднасят за рождения ден на часовника.
*

Свободата, Санчо, е евтина проститутка.
Подарява любов срещу две кила сирене.
Според Коелю щастието е 11 минути,
според Айнщайн всичко е относително.

И Доброто трябва да вдига юмруци,
инак в тая държава става опасно!
Пише ли някъде в родната конституция,
че народа ни има право на щастие?

Имаш право на съд без присъда,
имаш право на хляб и домати...
Ала нямаш право на цветни сънища.
Нямаш право дори да мечтаеш!

Свободата, Санчо, е евтина проститутка!
Подарява любов срещу две кила "Витоша".
Докога тоя народ ще живее под турско?
Пейо Яворов плаче в полите на "Витошка".

Ивайло Диманов
МЪЖЪТ НА ПЕТДЕСЕТ



Мъжът на 50 без страх заспива

Всеки ден на “ По света и у нас”

Той е вече мъж без перспектива,

Макар че още пише се курназ.

От виното и младите създания

Той вдига кръвно и лежи във Пирогов,

Затуй заспива кротко, без желания

До голямата, съдбовната любов!



Мъжът на 50 без съпротиви

Започва много нови начала

Не може да оре с презервативи.

Не може да чете без очила.

Даяни той, но бързо се умаря

И макар че още гони го мерак,

Той вече няма сили да повтаря

И трябва време, за да почне пак!



Мъжът на 50 е старо куче.

Дялан камък. Шлайфан материал.

Той няма от живота к’во да учи

И в канчето си всичко е изял.

И в схватките със дните си нелесни,

Все по – често бие и отбой.

Мъжът на 50 е четен вестник,

Разказана история е той…

вторник, 17 февруари 2009 г.

ВЪЗРАСТ

Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Завържат ли се спорове горещо,
полека да отстъпвам. Без тъга.

Полека всичко аз да намалявам -
и виното, и хляба, и солта.
Големи крачки вече да не правя,
защото си отива младостта ...

По дяволите късните съвети,
по дяволите мъдростта дори ! -
Предлагам аз отново на сърцето
в пожарите от чувства да гори.

Предлагам ветрове неукротени
и пътища с далечен, звезден бряг.
Предлагам му аз цялата вселена
и искам всичко да улавя пак.

И стане ли му тясно зад стените
на лявата ми пазва в късен час,
като зърно да се взриви в гърдите,
поискало да пусне житен клас.

Евтим Евтимов





Н Е Д Е Й



ПРЕД МЕН НЕДЕЙ ДА ПАДАШ НА КОЛЕНЕ !

АЗ НЕ ХАРЕСВАМ МОЛЕЩИ МЪЖЕ !

НЕ ЩЕ ИЗПРОСИШ НИЩО ТИ ОТ МЕНЕ,

АЗ ВСИЧКО ДАВАМ САМО ОТ СЪРЦЕ !



НЕ МЕ ЗАСИПВАЙ ТИ СЪС КОМПЛИМЕНТИ ,

НЕ ГИ ПОНАСЯМ ТИЯ ЩУРОТИИ !

ПОДАРЪЦИ НЕ ЩА , НИ САНТИМЕНТИ,

ИСТИНИ ЕДИНСТВЕНО МИ ГОВОРИ !



НЕ МЕ ВОДИ ПО СКЪПИ РЕСТОРАНТИ ,

НЕ МИ ХАРЕСВА ТАЯ СУЕТА !

ПРИЕМАМ ВСИЧКИ ДРУГИ ВАРИАНТИ,

ДОРИ КОЛИБА В ПРОЛЕТНА ГОРА !



НЕ СЪМ КАТО ДРУГИТЕ –”ПРИНЦЕСА”,

ОТКАЗВАМ ТИ ЛУКСОЗНИТЕ НЕЩА !

ИЗМИСЛИ МИ РЕАЛНА ПИЕСА,

ЧЕ АЗ СЪМ ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО !



ЗНАМ , ДОСТА ТРУДНО ЩЕ ТИ БЪДЕ,

ЗНАМ , ЛЕСНОТО ВСЕКИ ОБИЧА !

УСПЕЙ МЕЧТИТЕ МИ ДА СБЪДНЕШ,

ТАКА ЩЕ ЗНАМ , ЧЕ СЪМ ОБИЧАНА !


Любов


ИНТЕРНЕТСКА РЕКОЛТА

/посвещавам го на всички интернет-безделници /



НАМЕРИХМЕ СЕ С ТЕБЕ В ИНТЕРНЕТА,

И РАЗГОВОРЪТ ТРЪГНА ИЗВЕДНЪЖ

ВЪВ ХИЛЯДА РАЗЛИЧНИ ПОСОКИ,

ГОВОРЕХМЕ КАТО ЖЕНА СЪС МЪЖ !



НАЛИ НЕ РАЗГОВАРЯШЕ С ЕКРАНА,

ДОРИ СЪС СНИМКАТА МИ- НЕ ?

НАЛИ НЕ БЯХ ЗА ТЕБЕ АЗ ИЗМАМА,

НО И НЕ БЯХ ИКОНОСТАС !





НА ”ИСКРЕННО И ЛИЧНО” ГО ДОКАРАХМЕ

И В ТОЗИ ВЕСЕЛ ДИАЛОГ,

ТИ НЕ РАЗБРА ЛИ, КАТО МИ ГОВОРЕШЕ,

ЧЕ В МЕН ПОСЯВАШЕ ЛЮБОВ.



И ЕТО, ЕТО Я РЕКОЛТАТА,

БОГАТА , ПРЕ - БОГАТА !

НО АЗ ОЖЪНАХ САМО БОЛКАТА,

ЧЕ ЛЮБОВТА Е СВЯТА !



ОСТАВИХ Я ЗА ДОГОДИНА,

ОТНОВО ДА ПОКЪЛНЕ ,

ДА РАЗЦЪФТИ ВЪВ ДРУГО ИМЕ,

И ДА УЗРЯВА ДЪЛГО !



ТИ БЕШЕ ГОРДИЯ СЕЯЧ,

А АЗ - ЗЕМЯТА ЧЕРНОЗЕМНА,

ЗАЛУДО ЛИ И ЧАК ДО ЗДРАЧ,

РАБОТЕШЕ СИСТЕМНО ?



А ПОСЛЕ СИ ЗАБРАВИ ЗА ТРУДА.

НА ЧЕРНА УГАР ЛИ ПРИЛИЧАХ?

ТА НИТО МЕ ПОЛЯ, НИ ПРЕКОПА

И ПАК ЛИ САМО АЗ ОБИЧАХ ?



РЕКОЛТАТА - НА КЪРА ИЗГОРЯ,

НЕ СТАНА НИТО ХЛЯБ, НИ ВИНО.

ПРЕВЪРНА СЕ ВЪВ ТОР И ВЪВ ТРЕВА

И СТАНАХ ОТ ТОВА - ПО-СИЛНА.



ОТ ДНЕС НАТАТЪК , ДРУГИТЕ СЕЯЧИ,

ЩЕ ПРЕМИНАВАТ КУРС ПО ЗЕМЕДЕЛИЕ,

КАДЪРНИ ВЕЧЕ ИСКАМ, НЕ МЪРЛЯЧИ,

НАСИТИХ СЕ НА ИНТЕРНЕТ-БЕЗДЕЛНИЦИ !!!


ЛЮБoff
”ЗЛАТНАТА ” РИБКА





НАБАРАХ ТЕ ВЪВ ИНТЕРНЕТА,

НА МОЙТА СТРЪВ ТИ ВЗЕ ЧЕ КЛЪВНА.

НЕ ,ЧЕ СТРЪВТА МИ БЕ ПЕРФЕКТНА,

ТИ ПРОСТО БЕШЕ ГЛАДЕН – СТРЪВНО !



ГОЛЯМА МАЙСТОРКА СЪМ - СИ ВЪОБРАЗИХ !

А ТИ НЕ СИ ШАРАН , А СИ АКУЛА !

И ВСИЧКИТЕ ЧАЛЪМИ ГИ УПОТРЕБИХ,

НО ВЕЧЕ ШАНСОВЕТЕ МИ СА - Н У Л А !



ЗАТЕГЛИ СЕ ОБРАТНО КЪМ ВОДАТА,

ЕХЕЕ, НАЯДЕ СЕ И СЕ РАЗМИСЛИ !

НЕ ЩЕШ ПРИ МЕНЕ – ТУКА НА ЗЕМЯТА,

ВЪВ ГЬОЛЧЕТО ! ДОРИ ДА НЕ Е БИСТРО !



ЕЙ, РИБО, НЕРВИТЕ МИ СКЪСА !

И КОРДАТА, И ВЪДИЦАТА ПОТРОШИ !

НЕ ИСКАШ ТИ ДА МЕ ПОСЛУШАШ.

СЕДИ СИ ТАМ И САМ СЕ УДАВИ !!!



КАКВА НЕСЛУКА ! КВО ДА ВИ РАЗКАЖА?

ПРЕДСТАВИ МИ СЕ ЗА ГОЛЯМА РИБА.

ЗАЩО ДА ЛЪЖА ? ВСЪЩНОСТ СЕ ОКАЗА,

СТРАХЛИВА , КОСТЕЛИВА КАРАКУДА !



ПОНЕ ДА БЕШЕ МЪНИЧКАТА- ЗЛАТНАТА!

И САМО ТРИ ЖЕЛАНИЯ ДА ИМАХ !

ДА ! НЕ ЗАСЛУЖАВАМ РИБА- ОТ БЕЗПЛАТНАТА,

ЗА РИБА ЛИ ? ЩЕ СЕ ОТБИЯ В МАГАЗИНА !

ЛЮБoff

понеделник, 16 февруари 2009 г.



КРИПТАТА НА ТАЙНИТЕ

Когато някой ден избухна в стих,
когато мое слово от омайност
се втурне бурно в твоя свят триптих
тогава всяка дума ще е тайна.

И в криптата на моя ръкопис
ще търсиш шифър пак да ме отключиш.
Море ли съм - бъди ми топъл бриз.
Звезда ли съм - опитай да ме случиш.

Аз нося ключ за твоята душа.
Нима не знаеш колко пътя имам?
Съдбовности ме стигат сред света.
Очите ми горят от несъзримост.

За кратък миг нощта ми освети.
Поне веднъж светът да ни сънува.
Стихът тогава сам ще ни шепти..

ДЕЛА РАИ И ЯСЕН ВЕДРИН
ПРЕЗ ВРЕМЕТО

През времето преминах като стих,
роден от незарасналите рани.
На други хора болки изцелих.
Души докосвах, тъжно разпиляни.

Прехвърлях рубикони, ден след ден.
И граници разтягах невъзможни.
Бях белият мислител на Роден,
загледан в хоризонтите тревожни.

Събирах сам откъснати пера.
Съшивах ги в крила - Дедал навярно.
И птиците успях да разбера
защо летят в небето златозарно.

Ръцете пълнех с миди от брега -
седефената нежност на морето.
Защо, къде, доколко и кога -
намираше си отговор сърцето.

От древните посоки изкусен -
предели търсех във дърво и камък.
И в стара притча виждах се спасен -
като светилник с неугасващ пламък.

Раздадох се - подобно на скала,
превърната на пясък от вълните.
Пера и миди, огън и крила
изпълваха ми смисъла на дните.

През времето преминах като стих.
На колене - пред мъдростта далечна.
Не знам дали на себе си простих,
но прошката от Бога - тя е вечна.


ЯСЕН ВЕДРИН
Страхът за мен е нещо непривично.
Шегувам се. И мене ме е страх.
Да се страхуваш даже е логично.
По-ме е страх, от туй, да няма страх.

Страхувам се, признавам си, от самотата.
От липсата на истинска любов.
Страхувам се дори от суетата,
Но суетата.....тя си е до гроб.

Страхувам се от болката, от нищетата.
От мъката на хората и от смъртта
Страхувам се дори когато,
Ще се наложи сам аз пътя си да извървя.

Страхувам се от болните амбиции.
От гадните невежи ме е страх.
Нещастни, злостни, гнусни коалиции,
От тях, от тях най-много ме е страх.

Страхувам се от глупавите хора.
От хора обградени със лъжи.
От лудите, че нямат те умора.
Защото луд умора няма, само се поти.

Но стига толкова, страхът е необхватен.
С две думи няма как да се опише.
Повярвайте ми, всички се страхуват,
Ала при някои страхът мирише.

Васил Гергов
Копняли са ме толкова ръце
и още толкоз погледи ме пиха.
Не стигнаха до моето сърце,
защото ключ за него не откриха...



Дияна Енчева
С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.

С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.

Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.

Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.

Борис Христов

понеделник, 9 февруари 2009 г.

вторник, 3 февруари 2009 г.


Нужно е време


Нужно е време,
За да разбереш тънката разлика
Между преплетени ръце и оковани души...

Да осъзнаеш,
Че любовта не е вечно упование,
А човекът до теб - сигурност за цял живот...

Да прозреш,
Че целувките не подпечатват договори,
А подаръците не означават обещания...

Да срещаш пораженията си с вдигната глава
И смел поглед - силен като голям човек,
А не раним като малко дете...

Да разбереш,
Че пътищата се проправят днес,
Защото земята утре е несигурна за градеж...

Нужно е време,
За да разбереш, че дори
Топлите лъчи на слънцето изпепеляват,
Стоиш ли дълго под тях...

Така, че
Посади сам цветята в градината на душата си -
Не чакай случаен букет...

Накрая ще видиш, че можеш да оцелееш...
Че си наистина издръжлив,
Че си действително силен,
Че си истински ценен...

И ще се учиш,
И ще научаваш нещо ново
При всяко сбогуван
Белег

Все си мисля за теб,
все се връщам
към високия пролетен полет.
Виждам ясно:
светът не е същият.
Всички пътища
водят надолу.

Как да стигна до Горното езеро,
до върбата с надвиснали клони,
до етажа на твоите глезени
и до хълма
на твоите стонове?

Любовта е кълбо от загадки,
а така ми се ще да науча:
кой е срещал такава,
която
да завършва
благополучно?

Знам, въпросът е риторичен,
пък и отговор
не е нужен.
Който иска и може —
обича.
Няма повече,
няма друго.

Всичко става в мига —
без въпроси
и анализи,
пози и рамки.
Любовта е такава прахосница:
съществува,
но само голяма.

Тя нехае за нашите мерки
и какво
ще се случи накрая.
Като свърши, остава навеки.
И по болката
ще я познаем.

Славимир Генчев

Страхът за мен е нещо непривично.
Шегувам се. И мене ме е страх.
Да се страхуваш даже е логично.
По-ме е страх, от туй, да няма страх.

Страхувам се, признавам си, от самотата.
От липсата на истинска любов.
Страхувам се дори от суетата,
Но суетата.....тя си е до гроб.

Страхувам се от болката, от нищетата.
От мъката на хората и от смъртта
Страхувам се дори когато,
Ще се наложи сам аз пътя си да извървя.

Страхувам се от болните амбиции.
От гадните невежи ме е страх.
Нещастни, злостни, гнусни коалиции,
От тях, от тях най-много ме е страх.

Страхувам се от глупавите хора.
От хора обградени със лъжи.
От лудите, че нямат те умора.
Защото луд умора няма, само се поти.

Но стига толкова, страхът е необхватен.
С две думи няма как да се опише.
Повярвайте ми, всички се страхуват,
Ала при някои страхът мирише.

Васил Гергов