Иван Ненков

ЕЗОП

При спомена за мене не пийте в златни чаши.
Въртящата се сцена на този свят ме плаши.
Антрактът е внезапен, сред всички земни хора
с език, на две прехапан, минава Режисьорът.

Жените недолюбени са символ на умиране -
до вчера бяха хубави, но вече са гримирани.
За да не ги забравяме, те вече без преструване
платната на ръкавите навиват на отплуване.

Но тази плът, заставяла и бог да коленичи,
с годините и ставала и есенна, и ничия...
Все още има зрители върху брега на Самос.
А няма победители. И победени няма.

Не знам какъв оракул смъртта ми предизвика,
душата ми не плаче, щом може да извика.
Аз вдигам златна чаша! А в басните след мене
поуките за вас са, макар от мен платени.