Една мисъл ме трови,


люти като дим,
че настъпва тревожното време, когато
ние няма със тебе в нощта да вървим,
озарени от звездното злато.


Като мрачен пророк аз предчувствам това,
ала пак те целувам,
и пак те желая.
Ти опряла на моето рамо глава
тръпнеш цялата в някаква чудна омая.


А ти знаеш, че още от първия ден
безвъзвратно са нашите чувства изгубени.
Ах, защо ли светът е така устоен
да се лъжем
и пак да се правим на влюбени.



Марко НЕДЯЛКОВ