Имало полянка,
полянка на брега,
на брега на светлината,
там живеела скръбта.
Цвете прелестно и страшно,
тя живяла в тишина,
в себе си таяла мрака
на самотната си ледена
душа.
И не щеш ли, в хладна утрин,
след безплътна и безсънна нощ.
тя се срещнала със пътник,
за късмет добър и... малко лош.
Седнала с човека прашен,
да се опознаят и да си почине
от света,
сляла се с душата му безсмъртна
и останали завинаги така.
От тогава този пътник
броди по света с тъга,
търси себе си по пътища безумни
и все не може да открие... любовта.

/С.Иванов/