ПРИЯТЕЛИТЕ



Остават все по-малко.
Все по-същите.
Все по-старите.
Озъртам се. Здрачее.
Лъха хлад. Край мене -
сечище от гласове.
Ах, кой нахал нахлу
и разговора ни прекъсна
насред най-жадната ни дума?

Все по-малко.
Все по няма ги.
А бяхме неразделни.
А бяхме НИЕ.
Изпращахме се до безкрай
и сякаш към безкрая.
Съзвездно заедно.
Размахани ръце -
света да прекроят.
Разрошени коси -
да преобърнат вятъра.
Неспирен спор.


Все по-малко.
Все по кой?
Отидоха си първи най -
непримиримите.
Опазиха си вярата.
След тях - един
от взрива на сърцето.
След него - друг
не знам си по чия си грешка.
Най-беззащитният -
от собствената си ръка.


Все по-малко.
Все по липсват.
А пък един от нас -
най-клетият,
заби в гърба ни нож,
връз ножа стъпи,
за да се катери
все по-нагоре...
Минаваме край него
без поглед,
без спомен,
без нас.

Остават все по-малко.
Все по-моите.
Къде сте? Живи ли сте?
Без вас все по не мога.
Защо не се обаждате?
Не срещам по стъгдите
(където и да стъпвам)
самотните ви силуети,
но знам, че падат
прави срещу вятъра.

Все по-малко.
Все повече им вярвам.
Все повече
на все по-малко.

Блага Димитрова