ТРАКТАТ ЗА СТЕПНИЯ ВЪЛК

Живееше някога човек, наричан Степния вълк.Ходеше на два крака, носеше дрехи беше човек.Но всъщност бе тъкмо степен вълк.Изучил бе много от достъпното за хората, надарен с добър ум, той бе сравнително мъдър човек.Не бе успял да се научи само на следното: да бъде доволен от себе си и от своя живот.Това не му се удаваше, беше недоволен човек.Умните хора могат да спорят дали сега той наистина беше вълк ,
Или някога, навярно още преди да се роди, е бил омагьосан от вълк в човек, или роден като човек е бил надарен с душа на степен вълк.
...
И тъй степния вълк имаше две натури: една човешка и една вълча, такава му беше съдбата, навярно подобна участ не беше толкова особена и рядка.Случвало се е вече и се срещат много хора, които имат в себе си много от кучето или лисицата, от рибата или змията, без това да им е създавало особени трудности.Именно при тези хора човекът и лисицата, човекът и рибата живеят редом и не си причиняват болка един другиму, дори единя помага на втория; има и люде, отишли далеч напред, на които завиждат, а те дължат своето щастие повече на лисицата или маймуната в себе си, отколкото на човека.Това, естествено, е известно на всеки.При него, напротив, беше другояче, при него вълк и човек не вървяха един до друг и още по-малко си помагаха, те бяха постоянно във взаимна вражда и единя живееше само за зло на другия, а когато двама в една кръв и душа са си смъртни врагове, животът е тежък.Е, но всеки носи своя жребий, а лек не е никой.
...
Например ако той като човек биваше наведен на някаква хубава мисъл или изпитваше нежно, благородно чувсвтво, или извършваше някакво така наречено добро дело, тогава вълкът в него се озъбваше, хилеше се и с присмех му показваше колко жалък изглежда и как целия този благороден театър не отива на едно степно животно, на вълк, който разбира се, в сърцето си съвсем точно знае какво му допада и прилича, а именно да върви самотен през степта, от време на време да смуче кръв или да гони някоя вълчица, но погледнато от страна на вълка, всяко човешко действие изглеждаше също така ужасно комично и неловко, глупаво и суетно.Съвсем същото ставаше и когато той се чувстваше като вълк и се държеше така, показваше на другите зъбите си, изпитваше омраза и смъртна вражда към всички хора и техните престорени, покварени маниери и нрави.Тогава именно човешкото в него у него биваше нащтрек, дебнеше вълка, наричаше го животно и звяр, разваляше и му отравяше всички радости в неговото просто, здраво и диво вълче същество.
Ето как стояха нещата със Степния вълк и можем да си представим, че той съвсем не водеше приятен и щастлив живот.Това обаче не значи, че беше кой знае колко нещастен(макар на него самия да му се струваше именно така, защото всеки човек смята сполетелите го злочестини и беди за най-големи).За ничия човешка неволя не бива да се каже така.И оня, който не носи в себе си вълк, не е щастлив само от това.А и най-клетият живот има своите слънчеви часове и малките цветя на щастието, които растат между пясъка и камъните.Същото беше и със Степния вълк.
Някои го обичаха като изискан, умен и своеобразен човек.А после биваха разочаровани, щом изведнъж трябваше да открият вълкът в него.Така и ставаше, защото той като всяко същество искаше да бъде обичан в своята цялост и за това не можеше да скрие вълка и да измами тъкмо ония, на чиято любов много държеше.Но имаше и хора, които обичаха именно вълка в него: свободното, дивото, необузданото, опасното и силното, и точно те изпитваха страшно разочарование и жал, когато внезапно откриваха, че дивият зъл вълк е още човек, който носи в себе си копнеж по нежност и доброта, иска му се да слуша музика, да чете книга, да има човешки идеали.Тъкмо те биваха най-често разочаровани и озлобени и така Степния вълк внасяше собствената си двойственост и раздвоеност във всичко чужди съдби, до които се докосваше.Който обаче мисли, че познава Степния вълк и може да си представи неговия живот все пак ще изпадне в заблуда, той далеч не знае всичко, не знае(както никое правило не е без изключение и както при дадени обстоятелства един-единствен грешник може да е богу по-мил, отколкото деветдесет и девет параведници), че и при него имаше изключения и щастливи мигове, че веднъж човек, втори път вълкът в него също можеха да дишат ведно, бодри и несмущавани, да мислят и чувстват, че дори и двамата навремени, в много редки часове, сключваха мир и живееха във взаимна любов, и то не просто докато първият спеше, вторият бодърстваше, а двата се подкрепяха взаимно и всеки удвояваше силата на другия.
.....
Никога жив човек не е изпитвал по-дълбока и по-страстна потребност от независимост, отколкото той.В младостта си, когато беше още беден и с мъка трябваше да припечелва хляба си, предпочиташе да гладува и да ходи в окъсани дрехи, само и само да спаси късче от независимостта си.Нивга не се бе продавал на жени и могъщи хора за пари и благоденствие и сто пъти бе отхвърлял и се бе отказвал от това, което в очите на цял свят би било в негова изгода, предимство и щастие, само за да запази свободата си.И с него се случваше, както и впрочем с всички: това, което по най-интимен подтик на своята същност най-упорито търсеше и към което се стремеше, му бе отсъдено, но в повече от колкото е добре за човека.Отначало то беше негова мечта и щастие, после – горчива съдба.Властолюбивият човек загива от властта, сребролюбецът – от парите, раболепният – от раболепие, похотливия – от похот.Степния вълк гинеше в своята независимост...