Препънах се във думи неизречени.
Препънах се в преглътнат вик.
Мечтите ми по зимному навлечени
потъват в делника ми тих.

И някак си душата ми настръхва
като врабче, потропващо в снега.
Гласът ми в тъмното заглъхва
безсилен да строши леда

на наслоените безгрешия,
на гордата и хладна самота.
Светът накичен в белодрешия
нехае за врабчето във снега.

А някъде в клоните на ей, това дърво,
засукана под снежните парцали,
застинала в ефирно съвършенство
една мечта сънува свойте идеали?

Събка Митева