Казвах, значи, колко съм нещастен; виждам съвсем ясно, че цялата ми интелигентност е само глупост и нищо друго; и все пак има едни особени мигове, прекарвам понякога дни, изпълнени с разсъждения на велик човек, и ако можех да осъществя всичко, което вътрешният Зорбас заповядва, светът щеше да ахне!
Тъй като няма договор за определен срок с живота си, от пускам спирачката, когато стигна при най- опасната стръмнина.Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка; ала аз, и в това се състои моето достойнство, началство, съм захвърлил отдавна спирачката си, защото не ме плашат мен карамболите; карамболи наричаме ние работниците дерайлирането.Да пукна, ако обръщам внимание на карамболите, които правя; ден и нощ препускам с пълна пара, правя си кефа, па макар и да се пребия и да стана на парчета.Какво губя?Нищо.Та нима, ако карам умната, няма пак да се пребия?Ще се пребия.Тогава- огън бий!...

Всеки човек, и друг път съм ти го казвал, началство, си има свой рай; на твоя милост раят навярно е пълен с книги и големи дамаджани с мастило; на друг пък е пълен с бъчви вино, узо; на трети – с цели купища английски лири; на мен пък раят ми е такъв: една малка благоуханна стаичка с пъстроцветни рокли и благовонни сапуни и едно широко двойно легло с пружини, и до мен – женският род.....................

- Кажи ми какво я правиш храната, която ядеш - каза ми той веднъж, - и ще ти кажа какъв си! Едни я превръщат в лой и лайна, други я превръщат в работа и настроение, а пък трети, чувал съм, я правръщат, казва, в Бог. Има значи, три вида хора, аз, началство, не съм нито от най-лошите, нито пък от най-добрите - по средата съм. Храната, която ям, я превръщам в работа и настроение. Пак добре!

"Алексис Зорбас", Никос Казандзакис