Аз те попитах

Аз те попитах за какво мислиш, а ти ми каза:
"Не зная. Вятърът отвява мислите ми като калинки."
Тогава аз вдигнах ръка, хванах една мисъл
и я затворих в шепата си като в кибритена кутийка.
Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:
"Не искам да си отиваш!"
Усмихни се. Какво, че си отивам.
На далечен път заминават жерави, но се връщат.
над червените къщи изчезва слънцето, но и то се връща.
И влаковете се завръщат, нали? И хората.
Какво са разстоянията метър и километри.
Има очи, които виждат през високите планини.
Има мисли, които летят над безкрайните равнини.
Усмихни се. Има хора, които никога не се разделят.

Ето едно, малко неизвестно, може би от първите стихотворения на Недялко Йорданов.