Джером К. Джером


ВЕЧНО ЗЕЛЕНИТЕ РАСТЕНИЯ

...
Колко незначителни и неприветливи изглеждат те в благоуханнтата пролет,когато кокиченцата и минзухарите обличат изящните си дрешки и изпъстрят земята с бяло,лилаво и жълто ,когато листните пъпки разтварят пеленки и от всеки клон надничат с бляскави очички към събуждащия се свят,протягат жадно меки като кадифе малки листенца към наближаващата радост в живота им. А те стоят настрана, студени и безучастни към трепетното вълнение и радост,пулсиращи наоколо им.
В горещото щедро лято,когато целият растителен свят надява най-пищната си зелена премяна, когато розите се вият нагоре по портика и високата до кръста трева се полюлява из ливадите, а полята пъстреят от цветя-те изглеждат по-незначителни и неприветливи от всякога,изглеждат мръсни,стари и износени в избелелите си зимни дрехи.
В спокойните и тихи дни на есента,когато дърветата,подобно на някакви не вече съвсем млади дами, търсят да скрият белезите на старостта под пищни, ярки одежди в златно,кафяво и пурпурно,когато зърното жълтее в полето и начервелите плодове висят на кичури от натежалите клони,когато гористите възвишения, прострели се над долината като листна дъга,се обагрят в хиляди нюанси-ах, наистина колко невзрачен и инеприветлив вид имат те!
Цялата красота и величие на отмиращата природа се събрала около тях. А те изглеждат толко не намясто сред този блясък,в своята мрачна, тъмнозелена одежда,като бедни роднини на угощение при богати.Да наистина колко окаян вид имат тези вехти, стари зелени дрешки.Колко много слънца са ги пърлили и нали са им единствени,одърпали са се, горките, изтъркали са се!
Но когато дойде злата зима,когато цветята умират и изтлеят,живият плет оголее и дърветата прострат безлистни колони към към оловното небе, когато птиците се смълчат, полето стане кафяво и асмата се вкопчи със сухите си мършави ръце в зида до нея, единствени те остават непроменени, единствени те от целия растителен свят остават смело да порещнат свирепите студове и виелици.
Те не са красиви,но са силни,устойчиви,несломими – вечно едни и същи повсяко време, през всички сезони, вечнозелени.Пролетта не може да ги освежи и разкраси, лятото не може да ги обгори, есента не може да ги попари, зимата не може да ги погуби.
На света има и такива вечнозелени хора, вечно зелени мъже и жени,не много, но все пак има.Те не блестят външно, не са умели и изкусни, не са привлекателни.(Природата е един много старомоден продавач, никога не излага най-хубавата си стока на витрината.)Те са сдържани,търпеливи и силни хора; по-силни са от света,по-силни са от живота и смъртта, по-силни от съдбата.Бурите на живота ги връхлитат, дъждовете безмилостно ги шибат,свирепите студове се мъчат да ги сковат; но бурите, дъждовете и студовете отминават, а те остават зелени, прави, непоклатими.Те обичат топлите слънчеви лъчи на живота, насладите и радостите,които той носи, но и тях посрещат по обичайния си сдържан начин.Нещастието не може да ги превие, мъката и страданието не изписват израз на отчаяние по лицата им – можеш да ги видиш само да стиснат зъби и толкова.
..... Ние не ги ценим много в лятото на живота си.Те не ни ласкаят и не ни превъзнасят.Не винаги са съгласни с нас.Не винаги са блестящи компаньони.Не са добри оратори и което е още по-добре, не те слушат в захлас,когато ти вземеш да ораторствуваш.Те са свити и непохватни и понякога нетактични.Не се отличват с нищо и не блестят сред приятелите ни в обществото.Не умеят да се обличат добре, по модата.
Облеклото им обикновенно е скромно и делнично.Ако се случи да ги срещнем пред клуба , надяваме се да не ни видят.Те не са от този род хора, които държим шумно а поздравяваме на обществени места.И едва в дните на нужда ги опознаваме и се научаваме да ги обичаме.Едва когато дойде зимата, разбираме птиците колко мъдро са постъпили,че са си построили гнездата на вечно зелените дървета.....