С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.

С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.

Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.

Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.
Борис Христов

Бяхме деца – подивели от смях и бръмчене,

с един кълвач в пазвата срещу залеза тичахме.

Летяха вихрушки от прах и пера подир мене

и ти куцо пиле – мое малко момиченце.



Но защо ме помоли веднъж да поносиш кълвача?

Аз поисках – за него – да те целуна.

И забравили, че отдавна у дома ни очакват,

запламтяхме в копривата, като във фурна.



В храсталаците сенчести се притискахме лудо –

не усещах, че нося в петата си трънче.

Зарад теб аз настигнах тогава една пеперуда,

зарад мен ти се убоде на малкото пръстче.



Докато те науча да сричаш цялата азбука,

за ръкава ме дърпаше ти като дивата шипка . . .

А когато се пуснахме и надзърнахме в пазвата,

видях, че кълвачът е мъртъв – кълвачът не диша.



Видях и окото му – разтопено от слънцето захарче

и заплаках, заровил глава във перата му тънички.

Беше се стъмнило – ти през копривата бягаше.

А една крава отнесе нанякъде твоята кърпичка.



Борис Христов

Mисис Съдба...
Румяна Йорданова Симова

Извинете ме, мисис Съдба.
Много рядко към Вас се обръщам.
Днес, обаче, пристигам с молба,
стъпвам тихо и леко - на пръсти.
И от страх да не Ви огорча
с неуместна шега или дума,
аз неловко в момента мълча...
И си мисля - дали е разумно
да Ви моля точно сега
за неща, за които не бива...
Дъх поемам да се престраша,
а препуска във вените диво
мойта кръв. Може би ще сгреша,
може би ще звучи некрасиво,
но Ви моля днес, мисис Съдба,
разрешете да бъда щастлива,
искам глътчица жива вода -
за да ръся по утрото сиво,
за да светне отново денят
и развявайки огнена грива
слънчев кон да поеме на път...
Всъщност искам,
Мисис,Съдба,
да съм жива...

МОЛИТВА


Над нивите безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болката си, и лъжите.

Наивен бях. И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах. Нищо.
Обичах ги. И лъжеха ме много.
И много ми е болно. Нищо.


Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.

Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици...
Земя, дари ме с твойта сила -
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде - от глупците.

Земя, дари ме с малко сила -
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки...


Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене
земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното и дишане.
И падам на колени.

И се моля.


Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.



Стефан Цанев