И хляб.И зрелища.И сълзи.
Безмълвие на неуспял поет.
Ръце-от мисълта по-бързи,
танцуват шеметен балет.

И хляб.И зрелища.И думи.
Проклятие да пишеш за мечти.
Нозе-обръгнали от друми,
закарали ме някъде.Почти.

И хляб.И зрелища.Не ща ги.
Умората от тях ме състари.
Душата ми сама остана,драги.
От хляб и зрелища се умори.

HAJK

За Времето
\"Да избягаш навреме е начин да победиш\"


Не избягах навреме.
И времето свърши.
А в дупката стана по-тъмно
и тясно.
Спрях за малко.Тълпата ме
свлече.
Тръгнах отново.Бунтувах
се бясно.

Четох,проклинах,писах за
времето.
Слях се със другите,сив,
ала жив.
Нямаше смисъл.Стягаше
стремето
и все не успявах да бъда
щастлив.

Тръгнах да бягам от себе си
с времето.
Спрях се отново.Но вече
бях друг.
Можех да тръгвам.Целия
взе ме то.
Даде ли нещо? Ядец!
Напук.

Не избягах навреме.Всичко
загубих.
Сам се предадох.Без кръв
и без бой.
Вече го давам цяло-
на другите,
търсейки само последен
покой.

HAJK

Нищо вече няма да е същото
JINA # & HAJK *

#Нищо вече няма да е същото.
Затворихме последната врата.
И неусетно стигнахме до дъното.
След нас остава само празнота.

*И тази празнота ще ни погуби,
достигнали до дъното ще спрем.
Врата ще търсят дланите ни груби
във нищото...не ще го разберем!

#Нищо вече няма да е същото.
Пропиляхме и последната мечта.
Годините минават...няма връщане,
няма лек за осиротелите сърца.

*Ах, тез сърца-отшелници във нищото
престанали да любят, да кървят,
забравили завинаги предишното -
как двама влюбени вървят!

#Нищо вече няма да е същото.
За теб, за мен и за света...
Извървяхме пътя си във тъмното,
сега виновни свеждаме глава.

*Завинаги оставаме в тъмата
и в нищото, завинаги затръшнато.
Платихме ли докрай цената,
че нищо вече няма да е същото?

Научих се на много. И на нищо.

Във днешното си време да живея.

Разбрах, че всичко друго е излишно.

Научих се да губя... И спечелих.



http://www.alexpetrov.hit.bg/entrance.htm

Smokie & Suzi Quatro - Stumblin In

....

*Любовта ни е жива и започваме!*

Глупашки, оставяйки сърцата си на масата.
Залитаме в любовта.
Любовта ни е пламък,
изгарящ отвътре
Сега и тогава,
огнените езици ще ни достигнат!
Залитаме в любовта....

Евстати Бурнаски

ПОЛЕДИЦА



Внезапен сняг в сърцето ми вали.

Кой неговите преспи ще издуха?

Кой ще прогони зимните мъгли?

Пространството е непростимо глухо.

И няма стъпки. Нито гласове.

Светът е чужд. Противен и обречен.

Той леден кръст за себе си кове.

А пролетта е все така далече...



Крещи денят от бяла слепота.

Ръце, протегнати за милостиня,

напомнят на обрулени листа.

И всичко покрай тях - пустиня?

Къде са хората сега? Не знам.

Дори и спомените са безлюдни!

Под купола на рухналия храм

единствено иконите са будни...



Ковчезите се стягат за парад.

Дошло е тяхното велико време.

Богиня Смърт и Господ Глад

тържествено парада ще приемат...

И нищото, без корен и без връх,

над мъртвата поледица ликува

А аз, глупакът, търся топъл дъх -

сърцето ми от студ да излекува...

Лиана Даскалова



ОГЪНЯТ



Подклаждах огъня, и ето пламъкът

едва ме лизна, не разбрах кога,

и като гривничка под лакътя -

една дамга.



И всички балсами, на раната наложени,

са празна суета,

остава белегът завинаги на кожата

и болката - във паметта.



Жигосана от пламък съм, белязана

съм с огнен знак.

Отличие? По-скоро съм наказана

като от враг.



Играта с огъня е разна: озарени

са тия, дето са отдалечени.

Но който в огън бърка - като мене -

ръцете му до лактите са обгорени.


...................


СЛЕД ПОЛУНОЩ



Знам, че аз съм замесена

в тоя заговор тъмен

на неспящите ангели

с дявола безсънен.

Знам, че аз съм във центъра,

задъхана, омотана -

една душа в бента

на вода - черна пяна.



От това, че съм в заговор,

аз замислям кроежи,

аз заплитам планове,

аз изплитам надежди,

аз не се примирявам,

на злъчта със заръката,

непрестанно въставам -

и оттам ми е мъката.



Тъй е мъчно да бъдеш противница

на съдбата си самоволна!

Но животът не е пивница:

- Дайте вино, най-сладкото, моля!

Тъй е мъчно, горчивата чаша

ти поднасят. И кой ще я върне?

Ще ти влеят пелиняша

и през стиснатите бърни.



Ала нощем вятърът духа

цяла нощ - дорде разсъмне,

с аромат на лиха разруха

надъхва косите ми тъмни.



Искам моя живот другояче!

И в една по-друга мярка!

И звезда такава ярка

в хоризонт необятен и злачен!



Искам в миналото да гребна,

в бъдното да го запокитя.

И добра, справедлива, потребна

да изложа наяве мечтите си.

... Ти коя си, нощна царице,

дето бродиш от стая във стая,

от амбиция във амбиция...

В тебе как да се разпозная?

Илюзия
Автор Тук и сега




Понякога е зима и разбираш,
че пъстрите играчки под елхата
са някаква игра на светлината...

Понякога в пустинята
умираш за вода,
а кладенецът е пред теб.
Но ти вървиш към призрачен мираж
и просто разминаваш се с водата,
поради чист ламтеж...
и някаква игра на светлината ..

Имало някога една мида ,
чуйте нейната съдба..
Веднъж песъчинка се настанила
в черупката и на шега.

Изглеждала толкова малка,
а болезнено дълбаела...
макар да ни се струват жалки
и мидите чувства питаят..

Как мислите ?
Започнала ли съдбата си да оплаква превратна,
което до това състояние я довело безпомощно?
Дали държавниците проклинала,
или се впуснала в изборна борба?
Дали гневни лозунги издигала,
че подкрепа от морето не дошла?

Съвсем не - тя в черупката свита твърда
решение взела премъдро
Песъчинката щом не може да изхвърли
в нещо по добро да я превърне..

Годините търкаляли се кротко......
времето богатство трупало бавно..
и на мидата края настъпил жестоко -
познахте , станала на супа..

А от песъчинката омразна,
която тревожно я бодяла
разкошна перла израстла
тъй нежна и сияйна цяла!

Приказката си има и поука!
Не намирате ли , че е прекрасно
туй , което мидата стори
с едно пясъчно зрънце?

Всичко можем да постигнем,
ако сложим начало
и оползотворим богатството
на нашите дух и тяло !!!

Любовта на инвалида

И какво от това, че не мога да ходя?
И какво, че съм грозен и глух или сляп?
Ех, сърцето ранимо аз имам от Бога.
Инвалидни души тровят честния свят.

И сълза от очите си често отронвам.
Всяко чуждо страдание в мене гори.
Колко мъка на хората даде, Природо!
Бих желал да те мразя. Не мога, уви.

Аз обичам, изгарям и страстно желая.
Като струна изопната стене плътта.
Ще се спре ли пред мен някой кротко? Не зная.
Ще му дам своя огън, и блян, и мечта.

Ще отворя пред него вратата вълшебна.
Чуден свят със звезди ще открия пред нас.
Нежни думи със обич и плам ще прошепна.
Ще се слеем с вселената. Ще пеем на глас.

И какво от това, че ни смятат за луди?
И какво като нямам ръце и крака?
Колко малко е нужно човек да се влюби-
две мечти, две сърца, благосклонна съдба.

Дияна Ханджиева

Автор: Стефан Маларме


" Душата във въздишка сбита
отронвана сред тих покой
когато кръгче дим отлита
и чезне в кръгчета безброй

не е ли някаква цигара
макар да тлее бавно тя
с целувка грейнала обжаря
и после пада пепелта..."

ВЕЗНИ

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.


© Стефан Цанев

Дамян Дамянов


В един дом, но във две различни стаи

живеем. И понякога се случва

един за друг с теб нищо да не знаем.

Освен това, че вече сме си скучни.



В един дом с теб живеем. Но кафето,

което ми вариш, и хляба, който

ти давам аз, не са май всичко, дето

ни свързва в битието тъй спокойно.



Спокойно ли? Така си мислят само

онези, дето гледат ни отвънка.

Спокойно ли? Спокойното го няма.

Стената го дели, макар и тънка.



И колко е спокойно - ний си знаем.

И само нощем три деца ни сбират.

И тънката стена на двете стаи

изчезва помежду ни. И всемирът



насън ни сбира само във прегръдка,

ах, за която друг път време няма!

В един дом с теб живеем, но за глътка

любов - къде ти време! Ей ни двама



които нищичко един за друг не знаят!

Не сме ли всъщност две планети с тебе?

И тъжно обитавайки две стаи,

все ще се срещнем някога в безкрая,

оставяйки две шепи топла пепел.

Найден Найденов

Раздяла


Усетиш ли, че радостта

чезне в думите фалшиви,

и угасват в любовта

пламъчетата игриви.



Щом тъга те оцвети

с цветовете на раздяла.

Афродита щом заспи,

а душата... опустяла.



Тихо протегни ръка.

Мълчаливо погледни ме.

Няма нужда от лъжа.

Тръгвай!

Просто си отивай!