Приказка за Пинокио

Ослепял за нещата наоколо
и привикнал съвсем да мълчи -
ето, малкия дървен Пинокио
изведнъж е отворил очи.

Двете палави, весели кръгчета
се заглеждат във стария шкаф,
оживявят несръчните пръстчета
и Пинокио вече е прав.

И върви той по тайните улички
с неизвестни, добри имена,
под небето, обсипано с лУнички
и сред тях една малка луна.

Всичко сякаш е много познато,
сякаш някога пак е било.
Ах, Пинокио, даже земята
представлява едно колело.

Той се смее почти без причина
(няма шапка и няма палто),
а зад ъгъла там Коломбина
се е спряла кой знае защо.

И Пинокио, без да разбира
(или вече разбира това),
влиза в нейната малка квартира
със замаяна леко глава.

Този номер е лесен за нея,
а за него е толкова нов
и навярно съвсем ненадейно
все пак почва една любов.

Те си казват все същите думички
зад все същото прашно стъкло.
Тя е цялата, цялата в лУнички
на все същото тясно легло.

Ех, Пинокио, има ли смисъл?
"Има смисъл - отвръщаш ми ти.
Всичко беше толкова истинско,
затова вече свършва почти.

Всеки тръгва по свойта посока,
но светът е за двамата нов:
тя повярва, че има Пинокио,
аз научих, че има любов."

Недялко Йорданов