понеделник, 25 май 2009 г.


Носи в душата си зелено…

Автор плэйкаста: studena
Создан: 26 мая 2009 9:46

неделя, 24 май 2009 г.

Зоната на здрача



Много не искам - няколко думи,
светлият здрач в октомврийска гора,
дивият дъх на окапали круши,
напръстник време - тук и сега.
Няколко байта в нечия памет,
място на топло под мъжки ревер,
мисъл за мене нейде отляво -
лист петопръст от червения клен.

Много не трябва - вече е есен -
(зная си мястото, знае ме то)
птица в сърцето, в джоба ми кестен,
мъх кадифен по кора на дърво.
Шепи на мъж да си свра тишината,
някой, с когото да помълчим,
моя последна пътека в гората
трябва ми да се изплача до лист...

Малко ми стига - знам, че те има.
Зона за рамо къде да подпра -
есенен клен покрит с йероглифи,
място отляво - да ги чета.

23.10.08
Автор: lila

петък, 22 май 2009 г.


*Молитва за моите…

Автор плэйкаста: studena
Создан: 23 мая 2009 5:05

сряда, 20 май 2009 г.

понеделник, 18 май 2009 г.


Малка закачка :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 18 мая 2009 21:24

неделя, 17 май 2009 г.


Втора младост :):):)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 7 мая 2009 16:53

МАМКА МУ И ЖИВОТ
/не е стилно , но е верно !/




МАМКА МУ ! ЩЕ ПОЛУДЕЯ !

ТУЙ НЕ Е ЖИВОТ – МИЗЕРИЯ Е !

ЧАК ПРЕСТАНАХ ДА СЕ СМЕЯ !

НИ ОТ РАДОСТ, НИ ОТ ИСТЕРИЯ!



МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ УБИВАМ!

ОЩЕ МИСЛЯ И ИЗБИРАМ ,

СЪС КАКВО ДА ГО НАПРАВЯ,

ДОСТОЛЕПНО ДА УМИРАМ ?



МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ УДАВЯ !

НО МОРЕТО Е ДАЛЕЧЕ.

КАТО ДРУГИ ДА НАПРАВЯ,

МАЙ-БАНАЛНИЧКО Е ВЕЧЕ !



МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ОБЕСЯ !

АЗ ВЪЖЕНЦЕ ЩЕ СИ КУПЯ,

НО МЪЛВАТА МИ ДОНЕСЕ,

КЛОНЪТ ЩЯЛ Е ДА СЕ СЧУПИ !



МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ЗАСТРЕЛЯМ !

НА БАЩА МИ С ПИСТОЛЕТА.

А ДАЛИ ЩЕ СЕ УЦЕЛЯ,

ТОЧНО , ПРАВО ВЪВ СЪРЦЕТО?



МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ОТКАЖА !

ДОСТОЛЕПНО ДА УМИРАМ.

ЕБИ МУ МАЙКАТА ,ЩЕ КАЖА!

ДАЙ ДА СИ ПОВЕГЕТИРАМ!



ЛЮБoff

ЗА ВСИЧКИ :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 8 мая 2009 16:54


Любов

Автор плэйкаста: studena
Создан: 9 мая 2009 8:06


УСМИВКИ :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 15 мая 2009 22:41


ДОБРО УТРОООО :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 14 мая 2009 8:45


Душа душа докосна...

Автор плэйкаста: studena
Создан: 14 мая 2009 0:16


За настроение :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 17 мая 2009 21:48


Усмихни се :)

Автор плэйкаста: studena
Создан: 10 мая 2009 11:30

***

Докъде искаш Господи да порасна ?
Да обичам въпреки - успях !
Егоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях.

Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки можах.
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах !

Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки не спрях.
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките, летях !

Въпреки, че скръб ме дави,
смея се и през сълзи !
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли ?


Мадлен Алгафари
Смирненски
НА ГОСТИ У ДЯВОЛА



В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
Тинтявата


Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по - разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
Още е тинтявата в ръцете ни!

Валери Петров
ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"




"Кой си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"

Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."

Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.

"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"

Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."

"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."

Дямолът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"

"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."

"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"

Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"

Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"

Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"

Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"

Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу.

Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"

"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."

"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"

Момъкът махна ръка:
"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."

Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"

"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде! Вземи ги!"

. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"
"Има две неща, които можем да оставим на децата си в наследство - корени и криле"

Имане


На живота си шарен
имането тежко подреждам-
като стара скъперница
кътам го в скришни места ;
нямам низ от пендари,
скрила съм шепа надежда
и до нея ,в сърцето,
пазя слънце от обич една.
Пазя плаха целувка
и прошепнато нежно “Обичам”.
Срещи кътам във скришното
и пияни от обич очи…
Пазя жежка милувка…
Плач на бебе:Момиче е!
Пазя тебе и тихичко
си отглеждам в сърцето мечти.
На живота си шарен
имането тежко подреждам-
не с жълтици-
богата съм с много любов.
Като наниз пендарен
в сърцето ми трепка надежда
тъй да бъде и в дните,
които ми носиш, Живот.


Публикувано от Ружена
Да чукнем на дърво
Франсоа Вион

Тъй както знаем две и две
и чупим стомната позната,
а пък желязо се кове,
когато му заври водата,
така от много ум в главата
(наричан сиво вещество!)
обръща камъче колата,
дори да чукнем на дърво.


Тъй както сеем ветрове
и сливи имаме в устата
или с натрити носове
във кърпа връзваме нещата,
излиза ни така душата-
солено(има за какво!)
и брат съвсем не храни брата,
дори да чукнем на дърво.


Тъй както храним страхове,
че песента ни е изпята,
а хубавите плодове
ги е изяла все свинята,
тъй всичките със пръст в устата
очакваме по същество
не ще ни уври главата
дори да чукнем на дърво!