Евстати Бурнаски

ПОЛЕДИЦА



Внезапен сняг в сърцето ми вали.

Кой неговите преспи ще издуха?

Кой ще прогони зимните мъгли?

Пространството е непростимо глухо.

И няма стъпки. Нито гласове.

Светът е чужд. Противен и обречен.

Той леден кръст за себе си кове.

А пролетта е все така далече...



Крещи денят от бяла слепота.

Ръце, протегнати за милостиня,

напомнят на обрулени листа.

И всичко покрай тях - пустиня?

Къде са хората сега? Не знам.

Дори и спомените са безлюдни!

Под купола на рухналия храм

единствено иконите са будни...



Ковчезите се стягат за парад.

Дошло е тяхното велико време.

Богиня Смърт и Господ Глад

тържествено парада ще приемат...

И нищото, без корен и без връх,

над мъртвата поледица ликува

А аз, глупакът, търся топъл дъх -

сърцето ми от студ да излекува...