ПРИКАЗКА

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга!...
Самичък съм, а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча
Не ме пъди!Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача...
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож!
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дяволът бил лош
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за пръв път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стопило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо-
ни с обир скъп, ни с рязана глава...

Но ти заспа!...А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?

Недялко Йорданов