Бяхме деца – подивели от смях и бръмчене,

с един кълвач в пазвата срещу залеза тичахме.

Летяха вихрушки от прах и пера подир мене

и ти куцо пиле – мое малко момиченце.



Но защо ме помоли веднъж да поносиш кълвача?

Аз поисках – за него – да те целуна.

И забравили, че отдавна у дома ни очакват,

запламтяхме в копривата, като във фурна.



В храсталаците сенчести се притискахме лудо –

не усещах, че нося в петата си трънче.

Зарад теб аз настигнах тогава една пеперуда,

зарад мен ти се убоде на малкото пръстче.



Докато те науча да сричаш цялата азбука,

за ръкава ме дърпаше ти като дивата шипка . . .

А когато се пуснахме и надзърнахме в пазвата,

видях, че кълвачът е мъртъв – кълвачът не диша.



Видях и окото му – разтопено от слънцето захарче

и заплаках, заровил глава във перата му тънички.

Беше се стъмнило – ти през копривата бягаше.

А една крава отнесе нанякъде твоята кърпичка.



Борис Христов