 | Носи в душата си зелено… Автор плэйкаста: studena Создан: 26 мая 2009 9:46 |
понеделник, 25 май 2009 г.
неделя, 24 май 2009 г.
Зоната на здрача
Много не искам - няколко думи,
светлият здрач в октомврийска гора,
дивият дъх на окапали круши,
напръстник време - тук и сега.
Няколко байта в нечия памет,
място на топло под мъжки ревер,
мисъл за мене нейде отляво -
лист петопръст от червения клен.
Много не трябва - вече е есен -
(зная си мястото, знае ме то)
птица в сърцето, в джоба ми кестен,
мъх кадифен по кора на дърво.
Шепи на мъж да си свра тишината,
някой, с когото да помълчим,
моя последна пътека в гората
трябва ми да се изплача до лист...
Малко ми стига - знам, че те има.
Зона за рамо къде да подпра -
есенен клен покрит с йероглифи,
място отляво - да ги чета.
23.10.08
Автор: lila
Много не искам - няколко думи,
светлият здрач в октомврийска гора,
дивият дъх на окапали круши,
напръстник време - тук и сега.
Няколко байта в нечия памет,
място на топло под мъжки ревер,
мисъл за мене нейде отляво -
лист петопръст от червения клен.
Много не трябва - вече е есен -
(зная си мястото, знае ме то)
птица в сърцето, в джоба ми кестен,
мъх кадифен по кора на дърво.
Шепи на мъж да си свра тишината,
някой, с когото да помълчим,
моя последна пътека в гората
трябва ми да се изплача до лист...
Малко ми стига - знам, че те има.
Зона за рамо къде да подпра -
есенен клен покрит с йероглифи,
място отляво - да ги чета.
23.10.08
Автор: lila
петък, 22 май 2009 г.
сряда, 20 май 2009 г.
понеделник, 18 май 2009 г.
неделя, 17 май 2009 г.
МАМКА МУ И ЖИВОТ
/не е стилно , но е верно !/
МАМКА МУ ! ЩЕ ПОЛУДЕЯ !
ТУЙ НЕ Е ЖИВОТ – МИЗЕРИЯ Е !
ЧАК ПРЕСТАНАХ ДА СЕ СМЕЯ !
НИ ОТ РАДОСТ, НИ ОТ ИСТЕРИЯ!
МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ УБИВАМ!
ОЩЕ МИСЛЯ И ИЗБИРАМ ,
СЪС КАКВО ДА ГО НАПРАВЯ,
ДОСТОЛЕПНО ДА УМИРАМ ?
МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ УДАВЯ !
НО МОРЕТО Е ДАЛЕЧЕ.
КАТО ДРУГИ ДА НАПРАВЯ,
МАЙ-БАНАЛНИЧКО Е ВЕЧЕ !
МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ОБЕСЯ !
АЗ ВЪЖЕНЦЕ ЩЕ СИ КУПЯ,
НО МЪЛВАТА МИ ДОНЕСЕ,
КЛОНЪТ ЩЯЛ Е ДА СЕ СЧУПИ !
МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ЗАСТРЕЛЯМ !
НА БАЩА МИ С ПИСТОЛЕТА.
А ДАЛИ ЩЕ СЕ УЦЕЛЯ,
ТОЧНО , ПРАВО ВЪВ СЪРЦЕТО?
МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ОТКАЖА !
ДОСТОЛЕПНО ДА УМИРАМ.
ЕБИ МУ МАЙКАТА ,ЩЕ КАЖА!
ДАЙ ДА СИ ПОВЕГЕТИРАМ!
ЛЮБoff
/не е стилно , но е верно !/
МАМКА МУ ! ЩЕ ПОЛУДЕЯ !
ТУЙ НЕ Е ЖИВОТ – МИЗЕРИЯ Е !
ЧАК ПРЕСТАНАХ ДА СЕ СМЕЯ !
НИ ОТ РАДОСТ, НИ ОТ ИСТЕРИЯ!
МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ УБИВАМ!
ОЩЕ МИСЛЯ И ИЗБИРАМ ,
СЪС КАКВО ДА ГО НАПРАВЯ,
ДОСТОЛЕПНО ДА УМИРАМ ?
МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ УДАВЯ !
НО МОРЕТО Е ДАЛЕЧЕ.
КАТО ДРУГИ ДА НАПРАВЯ,
МАЙ-БАНАЛНИЧКО Е ВЕЧЕ !
МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ОБЕСЯ !
АЗ ВЪЖЕНЦЕ ЩЕ СИ КУПЯ,
НО МЪЛВАТА МИ ДОНЕСЕ,
КЛОНЪТ ЩЯЛ Е ДА СЕ СЧУПИ !
МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ЗАСТРЕЛЯМ !
НА БАЩА МИ С ПИСТОЛЕТА.
А ДАЛИ ЩЕ СЕ УЦЕЛЯ,
ТОЧНО , ПРАВО ВЪВ СЪРЦЕТО?
МАМКА МУ ! ЩЕ СЕ ОТКАЖА !
ДОСТОЛЕПНО ДА УМИРАМ.
ЕБИ МУ МАЙКАТА ,ЩЕ КАЖА!
ДАЙ ДА СИ ПОВЕГЕТИРАМ!
ЛЮБoff
***
Докъде искаш Господи да порасна ?
Да обичам въпреки - успях !
Егоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях.
Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки можах.
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах !
Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки не спрях.
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките, летях !
Въпреки, че скръб ме дави,
смея се и през сълзи !
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли ?
Мадлен Алгафари
Докъде искаш Господи да порасна ?
Да обичам въпреки - успях !
Егоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях.
Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки можах.
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах !
Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки не спрях.
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките, летях !
Въпреки, че скръб ме дави,
смея се и през сълзи !
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли ?
Мадлен Алгафари
Смирненски
НА ГОСТИ У ДЯВОЛА
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
НА ГОСТИ У ДЯВОЛА
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
Тинтявата
Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по - разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
Още е тинтявата в ръцете ни!
Валери Петров
Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по - разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
Още е тинтявата в ръцете ни!
Валери Петров
ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА
Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"
"Кой си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"
Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
Дямолът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"
Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу.
Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"
"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."
"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
Момъкът махна ръка:
"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде! Вземи ги!"
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"
Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"
"Кой си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"
Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
Дямолът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"
Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу.
Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"
"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."
"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
Момъкът махна ръка:
"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде! Вземи ги!"
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"
"Има две неща, които можем да оставим на децата си в наследство - корени и криле"
Имане
На живота си шарен
имането тежко подреждам-
като стара скъперница
кътам го в скришни места ;
нямам низ от пендари,
скрила съм шепа надежда
и до нея ,в сърцето,
пазя слънце от обич една.
Пазя плаха целувка
и прошепнато нежно “Обичам”.
Срещи кътам във скришното
и пияни от обич очи…
Пазя жежка милувка…
Плач на бебе:Момиче е!
Пазя тебе и тихичко
си отглеждам в сърцето мечти.
На живота си шарен
имането тежко подреждам-
не с жълтици-
богата съм с много любов.
Като наниз пендарен
в сърцето ми трепка надежда
тъй да бъде и в дните,
които ми носиш, Живот.
Публикувано от Ружена
Имане
На живота си шарен
имането тежко подреждам-
като стара скъперница
кътам го в скришни места ;
нямам низ от пендари,
скрила съм шепа надежда
и до нея ,в сърцето,
пазя слънце от обич една.
Пазя плаха целувка
и прошепнато нежно “Обичам”.
Срещи кътам във скришното
и пияни от обич очи…
Пазя жежка милувка…
Плач на бебе:Момиче е!
Пазя тебе и тихичко
си отглеждам в сърцето мечти.
На живота си шарен
имането тежко подреждам-
не с жълтици-
богата съм с много любов.
Като наниз пендарен
в сърцето ми трепка надежда
тъй да бъде и в дните,
които ми носиш, Живот.
Публикувано от Ружена
Да чукнем на дърво
Франсоа Вион
Тъй както знаем две и две
и чупим стомната позната,
а пък желязо се кове,
когато му заври водата,
така от много ум в главата
(наричан сиво вещество!)
обръща камъче колата,
дори да чукнем на дърво.
Тъй както сеем ветрове
и сливи имаме в устата
или с натрити носове
във кърпа връзваме нещата,
излиза ни така душата-
солено(има за какво!)
и брат съвсем не храни брата,
дори да чукнем на дърво.
Тъй както храним страхове,
че песента ни е изпята,
а хубавите плодове
ги е изяла все свинята,
тъй всичките със пръст в устата
очакваме по същество
не ще ни уври главата
дори да чукнем на дърво!
Франсоа Вион
Тъй както знаем две и две
и чупим стомната позната,
а пък желязо се кове,
когато му заври водата,
така от много ум в главата
(наричан сиво вещество!)
обръща камъче колата,
дори да чукнем на дърво.
Тъй както сеем ветрове
и сливи имаме в устата
или с натрити носове
във кърпа връзваме нещата,
излиза ни така душата-
солено(има за какво!)
и брат съвсем не храни брата,
дори да чукнем на дърво.
Тъй както храним страхове,
че песента ни е изпята,
а хубавите плодове
ги е изяла все свинята,
тъй всичките със пръст в устата
очакваме по същество
не ще ни уври главата
дори да чукнем на дърво!
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
